Равноденствие
- Автор: Уайт Майкл
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Равноденствие». Краткое содержание книги:
Минаха няколко месеца от началото на познанството им, преди Лора да научи, че Лайтман някога е бил женен за богата наследница, лейди Сузана Гатинг от Брил. Но тя и дъщеря им Емили загинали в автомобилна катастрофа през 1981 г., по-малко от година преди Лора да дойде в Оксфорд. Ако беше жива, сега Емили щеше да е почти точно на нейните години.
Лайтман тъкмо се настаняваше в изтърканото кожено кресло „Честърфийлд“ зад бюрото си и й даваше знак да направи същото, когато тя изведнъж усети нечие друго присъствие в стаята. В едно кресло до най-отдалечената от бюрото на Лайтман стена седеше млад мъж. Носеше спретнат черен костюм и бяла риза. Косата му беше дълга и пригладена назад с гел. Имаше дълъг, подобен на човка нос и много изпъкнали скули.
— Мисля, че не си имала случай да се запознаеш с Малкъм, Лора. Малкъм Бриджис, личният ми секретар. Малкъм, това е Лора Нивън.
Бриджис стана и протегна костеливата си ръка.
— Много съм слушал за вас.
Гласът му беше изненадващо плътен и имаше леко уелски тембър, поради което звучеше малко като на Антъни Хопкинс. И изобщо не подхождаше на външния му вид.
— Все добри неща, надявам се — отвърна Лора, загледана внимателно в почти безизразното лице на Бриджис.
Имаше нещо у този човек, което веднага я отблъсна, но не можеше да каже точно какво. После се обърна към Лайтман с думите:
— Да не би да идвам в неподходящ момент?
— Не, не, не се притеснявай — отвърна възрастният учен. — Малкъм, нали приключихме с подробностите по коктейла?
— Да, мисля, че свършихме. Ще се заема с организацията.
Бриджис прибра няколко листа от близката ниска масичка, после каза на Лора:
— Надявам се пак да се видим. И излезе.
Лайтман се отпусна удобно в креслото.
— Е, с какво мога да ти бъда полезен, скъпа? Сутринта по телефона ми се стори много развълнувана.
Лора се вгледа в познатото му лице. Тъмните кафяви очи бяха с натежали клепачи, а побелялата коса дълга и разрошена. Понякога Лайтман й приличаше на възрастния У. X. Одън, а понякога на библейски патриарх, но без брадата. Нямаше още седемдесет, но изглеждаше по-стар. Лицето му беше съсухрено, а по челото му имаше толкова много бръчки, че отблизо приличаше на сателитна снимка на марсианската повърхност.
— Става въпрос за книгата, върху която работя — каза Лора.
— Романът за Томас Брадуардин ли?
— Не, всъщност не — отвърна тя и се почувства малко неловко. — Реших да оставя тази идея за по-късно. Мисля да напиша нещо съвременно, криминална мистерия.
— Така ли?
— Смятам действието да се развива тук, в Оксфорд, или в Кембридж. Не съм решила още.
— За бога, Лора, не ни предавай, не ходи при конкуренцията. Това проклето място!
Тя се усмихна.
— Искам да придам на убийствата някакъв ритуален елемент. Убиецът да оставя нещо значимо при всяко убийство. Първо мислех да е някакъв ритуален нож, но снощи ми хрумна идеята за монети. Полицията намира монетите близо до телата.
— Монети ли?
— Да, антични монети. Проблемът е, че не знам нищо по този въпрос.
Лайтман се наведе и взе някакъв странен уред от масичката до креслото — плътно навита пружина с две дръжки. По лицето на Лора се изписа недоумение.
— За артрита — каза Лайтман. — Докторите ми казаха да стискам това нещо по пет минути на всеки час, или китката ми съвсем щяла да откаже.
Изхъмка и добави:
— Не че им вярвам.
След няколко стискания остави уреда и погледна Лора.
— Е, как да ти помогна? Не съм експерт по монетите.
— Ами… Тук сигурно има какво да се прочете по темата. Проблемът е, че вече нямам читателска карта. Дали… дали издават карти на американски туристи?
Лайтман се разсмя.
— Само на най-специалните. Предполагам, че бързаш, при теб обикновено е така.