Адският свят
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сийка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адският свят». Краткое содержание книги:
Корби вдигна деструктора и стреля в най-близкото дърво. Експлозията разпиля безброй гърчещи се частици, но те при падането си продължаваха да пулсират и да мърдат. Земята под краката им се разтрепера. Дълбоко вдън гората нещо започна да вие безмълвно.
— Връщаме се обратно по пътеката! — изрева заповедта си Хънтър. — Приготви силовите екрани! Да вървим!
Ръцете мигновено се устремиха към гривните и силовите екрани запримигваха живо на китките им. Светещите продълговати завеси от чиста енергия заблещукаха ярко в черния мрак. Тяхното превъзходство беше доказано срещу всички познати на хората оръжия.
Отрядът бързо побягна назад по пътеката. Бодливи корени се подаваха от земята и нанасяха промушващи удари. Едно огромно дърво, осеяно с тъмни злокачествени израстъци, се наведе над пътеката. Хънтър вдигна пистолета си, но дървото внезапно загуби формата си и срещу човека се надигна нещо приличащо на вълна от вряща вода. Той вдигна екрана пред себе си и ръката му се огъна и потрепери, когато цялата тежест на разтопения мътен порой се стовари върху него, обтече го и се вля в бълбукащия поток. Корби и Линдхолм изтичаха до Капитана и поеха със своите екрани част от натиска.
Навсякъде около групата гората се гърчеше и разтичаше и на места това вещество се слепваше и образуваше ужасни форми на живот. Хората стъпка по стъпка се оттегляха. Силовите екрани съскаха и пуфтяха и допрени плътно един до друг, образуваха обща защитна бариера. Ставаше нещо неописуемо. Неясни форми шаваха в пенещия се килим и кипяха с безброй изскачащи зъби, нокти и втренчени очи. Живият дъжд продължаваше да вали, а сенките ставаха още по-гъсти.
Хънтър дишаше с мъка, често с труд успяваше да си поеме въздух. Всички инстинкти в него викаха да се откъсне от групата и да побегне към края на гората, но с воля си налагаше да не го направи. Паника разяждаше смелостта му, той обаче нямаше да й достави радостта, да го види бягащ тази проклета гора. Допуснал бе да попаднат в капан и сега трябваше да изведе хората си в безопасност. По някакъв начин успяваше да скрие страха от лицето си; ръцете му трепереха, но той не беше единствен. По едно време стреля с деструктора и разпръсна трептящите клони, които се стремяха да препречат пътеката. Почувства нужда от нещо солидно и реално, на което да спре погледа си.
Обърна се към Корби и Линдхолм. Последният се усмихваше някак си отсъстващо, но острието му проблясваше непрекъснато и сечеше протягащите се черни пипала. Сабята на Корби се движеше значително по-бавно, но в замяна на това с яростна и упорита твърдост не допускаше гората да го доближи. Хънтър се отврати от паниката, която го раздираше отвътре, такава сляпа, глупава и съкрушителна.
Ако има поне някаква надежда за спасение на групата, помисли си той горчиво, тя е в тези момчета, а не в мен. Те са борците… аз вече не съм.
Струваше им се, че никога няма да стигнат края на гората, но изведнъж мракът отстъпи място на остра и ярка светлина, а въздухът стана свеж и чист. Олюлявайки се, хората се измъкнаха навън, отмалели, изтощени, душевно разтърсени, и макар да ги обхвана облекчение, все пак се държаха стегнато и с насочени деструктори към гората. Клоните като дълги месести пръсти се протягаха към тях с бавни змиеподобни движения, но изглежда им беше невъзможно да преминат определена граница. Хънтър свали бавно оръжието си и изключи защитния екран. Останалите направиха същото.
— Май се оказахте права, еспер — изрече Изследователката спокойно. — Гората е жива и надарена със съзнание.
— Вони, сякаш се разлага от месеци — измърмори Корби и се захвана решително да премахва отвратителните петна по униформата си. Остана доволен, че гласът му прозвуча спокойно и стегнато.
Останалите последваха примера му. Полепналата по дрехите и кожата гадна гъста слуз пулсираше бавно с ритъма на някакъв свой живот. На пипане беше неприятна като голо, току-що одрано месо. Всички се заеха да я отлепват и махат, помагайки си един на друг.
— Никак не е чудно, че няма животни и птици в такава гора — направи извод Хънтър накрая. — Тя сигурно ги изяжда. Това проклето и дяволско „нещо“ се е маскирало перфектно. Човек не може да разбере, че се намира в опасност, преди да се окаже в средата й. — Той се обърна към Де Чанс: — Какво възприемате сега, еспер?
Тя се намръщи и съсредоточи.
— Нищо ясно. Глад. Ярост. Болка. И още много неща, които не мога да разпозная. Ако това са някакви чувства, те нямат човешки измерения.