Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Скот все така подръпва копринената й блузка, очите му все така трескаво блестят, хлътнали в потъмняващите кухини. Явно иска да й каже нещо и тя неохотно се навежда. Съпругът й отчаяно се опитва да си поеме дъх, мъчителните му хрипове са ужасяващи. Отблизо миризмата е още по-силна. И противна. Миризма на минерали.
„Смърт. Миризмата е на смърт.“
Сякаш да потвърди мисълта й, Скот прошепва:
— Много е близо, мила. Не го виждам, но… — Отново си поема дъх, белите му дробове изсвистяват — звукът напомня зловещ писък. — Чувам го как се храни. И сумти. — Устните му отново се разтеглят в кървава клоунска усмивка.
— Скот, не знам за какво гово…
В ръката, която дърпа блузката й, е останала някаква сила. Пръстите жестоко се впиват в плътта и, а по-късно в мотела, когато тя сваля блузката, ще види мораво петно.
— Ти… — Пак зловещото свистене. — Знаеш… — Пореден хрип, този път по-гърлен. Скот продължава да се усмихва, сякаш двамата знаят някаква страшна тайна. Пурпурна тайна с цвета на синини по тялото. Пурпурна като цветята, които растат на онези
(тихо, Лизи, тихо)
да, на онези хълмове.
— Ти… знаеш…, затова… не се прави…, че не разбираш…
Лизи май наистина се досеща. Скот го нарича „дългото нещо“. Онова, което е безкрайно и петнисто. Тя мислеше да провери в речника значението на думата петнисто, но забрави — забравянето е изкуство, което поради ред причини тя е усъвършенствала през годините на брака си със Скот. Но знае за какво говори мъжът й, да, знае.
Той пуска блузата й, а може би вече няма сили да я дърпа. Лизи леко се отдръпва. Очите му в хлътналите кухини са вперени в нея. Както обикновено са поразително красиви, но са изпълнени с ужас и с (сърцето й се свива от страх) необяснимо веселие. Все така шепнейки — дали да го чува само тя, или защото не може да говори ю-високо — той казва:
— Слушай, малка Лизи. Ще ти покажа какъв звук издава, когато се оглежда.
— Скот, не! Престани! Недей!
Той сякаш не я чува. Отново изхриптява, свива влажните си червени устни, образувайки буквата О, и издава противен звук, напомнящ пуфтене. От стиснатото му гърло изригват капчици кръв и обагрят нажежения въздух. Някакво момиче изпищява. Този път зяпачите не изчакват едрия охранител да ги подкани да се отдръпнат и по своя инициатива отстъпват назад.
За щастие звукът — мили Боже, този звук повече прилича на грухтене — затихва след секунда. Скот започва да кашля, гърдите му се повдигат, от раната блика кръв — всеки изблик е ритмичен като пулс — и с пръст помахва на Лизи да се приближи. Тя се подчинява, подпира длани на нажежения асфалт. Хлътналите му очи и мъртвешкото му хилене впримчват погледа й.
Той завърта глава, изплюва парче съсирена кръв върху горещия асфалт, после пак се обръща към нея.
— Така… мога да го викам — прошепва. — То ще дойде. Ще се… отървеш от вечното… ми дърдорене.
Лизи разбира, че съпругът й не се шегува, и за миг (сигурно под въздействието на настойчивия му поглед) е убедена, че той ще го стори. Отново ще издаде ужасния звук, само че по-силно, и в някакъв друг свят дългото нещо, властелинът на мрака, ще извърне ненаситната си глава. След миг, но в този свят, Скот Ландън ще потрепери и ще умре. В смъртния акт ще бъде посочена някаква разбираема причина, ала Лизи ще знае истината — злото най-сетне го е видяло, намерило го е и го е изяло жив.
Сега се случва нещо, за което по-късно никога няма да говорят — нито пред другите, нито помежду си. Прекалено е зловещо. Всеки брак има две сърца — открито и потайно. Това е потайното сърце на техния брачен съюз, единственият налудничав секрет. Тя се привежда към съпруга си; сигурна е, че той умира, ала при все това е решена да направи нещо. Ако се наложи, с нокти и зъби ще се бори с дългото нещо, да, ще го срази.