Способен ученик (Лятото на покварата)
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Особени сезони #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Способен ученик (Лятото на покварата)». Краткое содержание книги:
Превод от английски: Симеон Николов, 1993
— Кой знае? — отвърна Тод и мрачно сви рамене.
— Имаше ли причини да не мине добре? — попита Дюсандър. — Станах лицемер, преди да си се родил. Ти пазиш тайни много добре, признавам. Признавам ти го най-великодушно. Но забеляза ли какво направих тази вечер? Аз ги очаровах. Очаровах ги!
Изведнъж Тод избухна:
— Не трябваше да правиш това.
Дюсандър спря и се взря в Тод.
— Да не го правя? Не? Мислех, че точно това искаш, момче! Сигурно няма да възразят, ако продължиш да идваш и „да ми четеш“.
— Ти си сигурен, че нещата вървят добре — разпали се Тод. — Може и да съм получил всичко, което искам от теб. Мислиш ли, че някой ме кара насила да идвам в твоята съборетина и да гледам как лежиш и се наливаш като онези пияници, които се навъртат край депото? Така ли си мислиш? — гласът му се извиси до тъничко истерично трептене. — Защото никой не ме кара насила. Ако искам — ще дойда, ако не искам — няма.
— По-тихо, момче. Хората ще чуят.
— Не ми пука — рече Тод и отново продължи напред, този път съвсем свободно, извън закрилата на чадъра.
— Да, никой не те насилва да идваш — съгласи се Дюсандър. И нанесе пресметнат удар в тъмното: — Всъщност, прав ти път. Повярвай ми, момче, самотното пиянство не ме плаши много. Изобщо не ме плаши.
Тод го погледна презрително.
— Даже ти харесва, нали?
Дюсандър само се усмихваше неопределено.
— Добре, да забравим това.
Бяха стигнали до пътеката, водеща към верандата на Дюсандър. Той бръкна в джоба си за секретния ключ. Ревматичната болка пламна в ставите на пръстите му и след това затихна, сякаш изчакваше. Сега Дюсандър си помисли, че разбира какво очаква: отново да бъде свободен. Тогава всичко ще си отиде.
— Ще ти кажа нещо — започна Тод. Гласът му звучеше странно задъхано. — Ако знаеха какъв си бил, само да им кажа, те ще те заплюят и ще те ритнат в дъртия кльощав задник.
Във влажния мрак Дюсандър погледна Тод отблизо. Лицето на момчето беше обърнато предизвикателно към него, ала кожата му беше бледа, торбичките под очите бяха тъмни и леко подпухнали, такива оттенъци на кожата има човек, който будува дълго след като всички заспят.
— Сигурен съм, че ще изпитат към мен само отвращение — каза Дюсандър и лично за себе си помисли, че по-възрастният Боудън може да сдържа отвращението си достатъчно дълго, за да зададе въпросите, които синът му вече беше задал. — Само отвращение. Но какво ще изпитат към теб, момче, когато им кажа, че знаеш за мен от осем месеца и нищо не си казал? — В тъмнината Тод гледаше безмълвно към него. — Идвай да ме видиш, ако ти харесва — каза равнодушно Дюсандър. — Ако не ти харесва, стой си вкъщи. Лека нощ, момче.
Той тръгна по пътеката към външната врата и остави Тод да го гледа с увиснало чене под ситния дъжд.
На другата сутрин, докато закусваха, Моника рече:
— Татко ти много хареса господин Денкър, Тод. Каза, че му напомня за дядо ти.
Тод смотолеви нещо нечленоразделно заради препечената филийка. Моника погледна сина си. Помисли си дали е спал добре. Изглеждаше блед. Бележките се отразяваха зле на кожата му. Тод никога не получаваше четворки.
— Добре ли си тия дни, Тод?
Той я погледна за миг с празен поглед, сетне на лицето му се появи слънчевата усмивка, която я омайваше и утешаваше. На брадичката си имаше петънце от ягодово сладко.
— Да — рече. — Екстра.
— Тод-бейби — каза тя.
— Моника-бейби — отвърна той и двамата се засмяха.
9
Март 1975 година.
— Коте-коте — каза Дюсандър. — Тууука, коте-коте. Пис-пис? Пис-пис?
Той седеше на задната площадка с розова пластмасова паничка до десния крак. В купичката имаше мляко. Часовникът показваше един и половина, денят беше горещ, небето леко забулено. Огньовете, които горяха някъде далеч на запад, изпълваха въздуха с есенен мирис, който някак странно се разминаваше с календара. Ако момчето беше решило да дойде, то щеше да се появи до един час. Ала сега момчето не винаги идваше. Вместо седем пъти седмично то идваше само четири-пет пъти. Малко по малко интуицията на стария човек се разви и му подсказваше, че момчето си има своите неприятности.
— Коте-коте — обади се пак Дюсандър. Бездомната котка беше в другия край на двора, изчакваше до оградата върху тревната ивица, обрасла с бурени. Беше мъжкар, рошав като бурените, сред които клечеше. Всеки път, когато се обаждаше, ушите на котарака щръкваха. Очите му не изпускаха купичката с млякото.