Зеленият път

Бруталния бръкна в чекмеджето на бюрото и извади голямата, подвързана с кожа книга със златен надпис „ПОСЕТИТЕЛИ“ на корицата. Обикновено тя стоеше там по цял месец. Когато някой от затворниците имаше посетители — без да се смятат адвокатите и свещениците — той отиваше в стаята до столовата, предназначена специално за тази цел. Наричахме я Аркадата. Не зная защо.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита Дийн Стантън и примижа над очилата си, докато Бруталния отваряше книгата и тържествено прелистваше страниците от изминали години с посетители на вече мъртви хора.

— Изпълнявам параграф 19 — отвърна той, като намери необходимата страница. Взе молив, наплюнчи върха му — отвратителен навик, от който не можехме да го отучим — и се приготви да пише. Параграф 19 гласеше просто: „Всеки посетител в блок Е трябва да покаже жълт пропуск, издаден от администрацията, и задължително трябва да бъде вписан.“

— Полудял е — обърна се към мен Дийн.

— Мишката не ни показа пропуска си, но този път няма да взема мерки — рече Бруталния. Отново наплюнчи молива за късмет, после попълни в графата „ВРЕМЕ НА ВЛИЗАНЕ В БЛОКА“ 21:49 ч.

— Ами да, защо не, големите шефове навярно правят изключение за мишките — отвърнах аз.

— Разбира се, че правят — съгласи се той. — Нали мишките нямат джобове. — Обърна се към часовника на стената зад бюрото, после вписа в графата „ВРЕМЕ НА ИЗЛИЗАНЕ ОТ БЛОКА“ 22:01 ч. Между тези две графи имаше оставено повече пространство, озаглавено „ИМЕ НА ПОСЕТИТЕЛЯ“. След миг на дълбоко размишление — навярно за да си спомни ограничените си знания по правопис, тъй като съм сигурен, че идеята вече е била оформена в главата му — Брутъс Хауъл грижливо написа „СТИЙМБОУТ УИЛИ“, както повечето хора наричаха по онова време Мики Маус5. Това се дължеше на онзи първи говорящ анимационен филм, в който Мики ококорваше очи, завърташе се и дърпаше въжето за свирката на мостика на парахода. — Е — рече, като затвори книгата и я върна в чекмеджето, — всичко е готово.