Ерик
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Костадинова-Минковска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ерик». Краткое содержание книги:
Когато Ерик ги насърчава срещу неподготвения за това събитие свят, в главата му се върти надеждата, че Ринсуинд ше изпълни неговите три пубертетски желания.
Вие ги знаете. Обичайните три. Живот за винаги, власт над света, среща с най-красивата жена, живяла някога. Наистина, толкова е просто…
Той се заклещва между първите секунди на Времето, променя бъдещето и среща един твърде необичаен бог. Но това е само началото. И между другото, създава живота на Диска. Ринсуинд трябва да мине през самия Ад. Буквално. След това Адът никога няма да бъде същия…
Ринсуинд огледа стаята. Нямаше вид на древна, но и не би могла да бъде древна, защото още не беше станала такава. Във времето всичко е сега, щом си тук, или е тогава. Опита се да си спомни малкото, което знаеше от класическата история, но то представляваше само бъркотия от битки, еднооки гиганти и женски ликове, заради които хиляди кораби се отправят на път.
— Не разбираш ли? — изсъска Ерик, а очилата му пламнаха. — Сигурно са вкарали вътре коня, преди войниците да се скрият в него! А ние знаем какво ще стане! Можем да направим цяло състояние.
— Как по-точно?
— Ами… — поколеба се момчето. — Можем да залагаме на коне, или нещо такова.
— Страхотна идея — каза Ринсуинд.
— Да, и…
— Това, което само трябва да направим е да избягаме, да проверим дали имат конни надбягвания и после здравата да се напънем да си спомним имената на конете, печелили надбягванията в Тсорт преди хиляди години.
Отново забиха начумерен поглед в пода. Така става, когато пътешествуваш из времето. Никога не си подготвен. Единствената му надежда е, реши Ринсуинд, да открие Извора на младостта на да Куърм и да се постарае да поживее още няколко хиляди годинки, за да бъде в състояние да пречука собствения си дядо — единственият аспект от пътешествието във времето, който изобщо някога смътно му се е нравил. Все му се струваше, че неговите прадеди си го просеха.
Имаше нещо странно, обаче. Спомняше си за прочутия дървен кон, използуван, за да се влезе с хитрост в укрепения град. Но не си спомняше да се споменава нещо за тях двамата. Следващата мисъл, която му хрумна, имаше някакъв фаталистичен привкус.
— Извинете — обърна се към стража. — Този, ъ-ъ, вторият дървен обект пред портите… може пък да не е кон, а?
— Е, ама, разбира се, че знаеш какво е, нали? — отвърна стражът. — Нали сте шпиони.
— Обзалагам се, че е по-продълговат и някак си по-малък? — упорстваше Ринсуинд с лице, изразяващо невинно любопитство.
— Обзалагаш се, а. Не сте ли доста лишени от въображение, негодяи такива?
— Ясно — Ринсуинд скръсти ръце на скута си.
— Пробвайте само да офейкате — каза стражът. — Хайде, само пробвайте. Пробвайте и ще видите какво ще стане.
— Вероятно колегите ти ще го вкарат в града — продължи Ринсуинд.
— Може би — допусна стражът.
Ерик се разкиска.
Стражът взе да осъзнава, че се чуват много викове от далечината. Някой се опита да надуе рог, но след няколко ноти звуците преминаха в бълбукане, а после настъпи тишина.
— Май там нещо се потупват, ако може да се съди по шума — каза Ринсуинд. — Хората там си създават име, извършват героични подвизи на храброст, забелязват ги висшите офицери, такива ми ти работи. А ти се мотаеш тук с нас.
— Трябва да стоя на поста си — отговори стражът.
— Похвално отношение — каза Ринсуинд. — Няма значение, че всички останали са там навън и храбро се бият, за да защитят града и женското население от врага. Стой си тук и ни охранявай. Това е то храброст. Сигурно ще ти издигнат статуя на градския площад, ако изобщо остане такъв. „Той изпълни дълга си“, ще пише на нея.
Изглежда войникът се замисли над думите му, а междувременно откъм главните порти се чу ужасно скърцане от разцепващо се дърво.
— Слушай — отчаяно каза той, — какво ще кажеш, ако само за миг се подам навън.
— Не се тревожи за нас — окуражи го Ринсуинд. — Дори не сме въоръжени.
Войникът тревожно се усмихна на Ринсуинд и се забърза по посока на шума. Ерик погледна Ринсуинд с нещо като възхищение.
— Наистина го направи страхотно — отбеляза.
— Далеч ще стигне това момче — каза Ринсуинд. Сериозен военен съветник, ако изобщо съм виждал такъв. Хайде. Давай да бягаме оттук.
— Накъде ли?
Ринсуинд въздъхна. Все се опитваше да изясни основната си философска идея, а хората все не я проумяваха.
— Не се тревожи относно частта „накъде“ — отговори. — Моят опит показва, че тя се нарежда от само себе си. Важното е бягането „от“.
Капитанът предпазливо надигна глава над барикадата и се озъби:
— Това е само една кутийка, сержант — отсече. — Дори не би могла да побере и един-двама души.
— Моля да ме прощавате, сър — каза сержантът с лице на човек, чийто свят доста се бе променил само за няколко кратки минути. — Поне четирима е побрала, сър. Ефрейтор Непотребников и неговото отделение, сър. Изпратих ги да я отворят, сър.