Песента на гладиатора ((Тайните на древния Рим))
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тайните на Древния Рим #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на гладиатора ((Тайните на древния Рим))». Краткое содержание книги:
Дионисий затвори очи и поклати глава. Онзи глупав германец плачеше като дете, докато началникът на гвардията Гай Тулий безрезултатно претърсваше вилата и градината. Пребледнял като призрак, домоуправителят Тимотей бързо се възстанови и на вечерята им разказа за всичко случило се. Как слязъл долу при свещеното място да види свещения меч, как Бур и той отключили вратата, а германецът, както обикновено, останал навън, за да поговори с другарите си. Тимотей си спомни как огледал пясъка — повърхността му не била нарушена — и едва след това за свой ужас забелязал, че мечът го няма.
— Веригата! — прошепна той. — Висеше неподвижна надолу. И аз припаднах.
Бедният Тимотей припаднал с тяло наполовина вътре, наполовина извън пясъчния кръг. Бур погледнал в помещението и изпаднал в ужас. Събуден от дрямката си в градината на перистила, Гай Тулий влязъл в подземието, но не открил нищо да е пипано, освен краят на пясъчния кръг, където Тимотей припаднал. Отнесли домоуправителя с помощта на един роб от „Печалният дом“. Гай се уверил, че диша, преди да се върне да претърси подземието, но не открил нищо. Настанили Тимотей в стаята му и Гай започнал собствено разследване. Установили няколко факта. Първо, Бур и Тимотей се заклели, че никой не можел да влезе в помещението без двата ключа. Второ, нямало никакъв признак, че някой е влизал с взлом или че към стаята има таен тунел. Трето, веригата висяла празна, но не била повредена. Четвърто, по пясъка нямало никакви следи от стъпки. Изчезването на реликвата било истинска загадка.
Разбира се, императрицата беше побесняла. Според съобщенията, ударила няколко плесници на Бур и открито се запитала дали двамата стражи отвън не са замесени в кражбата. Те били извикани, бити и разпитвани от царствената си господарка, но дали най-святата си клетва, че са изпълнявали задълженията си и не били забелязали нищо нередно. Императрица Елена се разкрещяла, че ще накара да ги разпънат на кръст, преди да се втурне към покоите си. Накрая яростта й стихнала: свещеният меч го нямаше, нямаше и никакво обяснение как толкова загадъчно е изчезнал. Разбира се, Юстин се чудеше дали техните опоненти не са го откраднали и злобно твърдеше, че Атанасий, Аврелиан, Септимий и други членове на ортодоксалната партия са бедняци и трябва да са се полакомили за слоновата кост и рубина.
Като си мърмореше под нос, Дионисий се сви под една ябълка и се облегна на ствола. Протегна крака, наслаждавайки се на сянката, на прохладната трева и успокояващото чуруликане на птиците. „Юстин трябва да си държи устата затворена!“, прошепна той. „Всички се възхищаваха на меча, всеки би могъл да бъде заподозрян — включително и онази мечка Бур, и косматите му германци.“ Дионисий би искал Юстин да мълчи и да не влошава още повече нещата.
Философът изтри устни и се загледа в кръга диви цветя, подредени според ярките си багри, които отразяваха слънцето, сякаш то се лееше през пролуките в дърветата. Несъгласията винаги водят до още по-лошо, размишляваше той. Дионисий бе изживял достатъчно ужаси през живота си и се опитваше да не плаши сам себе си. Бе приел християнството скоро след като навърши десет години. Беше обсъждал съществуването на ангели и демони, и все пак езическият му произход го караше да призовава и маните32, духовете на мъртвите, някои от които, заради начина, по който са умрели, се връщаха да преследват живите и да тровят съществуването им.
Дионисий се върна към мисълта за наближаващия дебат. Не беше глупав. Разбираше, че епископ Милтиад и неговия помощник, презвитер Силвестър, имат осведомител при императрицата. Той тайно бе преразгледал собствената си позиция и стигна до заключението, че най-добре щеше да е да отхвърли учението на Арий и да приеме ортодоксалното становище. Това бе начинът да напредне, да го забележат и да спечели одобрение, а какъв по-добър път да го направи, освен публично да заяви съвсем смирено, че е бил убеден от аргументите на своите опоненти?
32
Мани — според вярването на римляните душите или сенките на мъртъвците, на които въздавали божествени почести, а според Вергилий — богове на подземния свят, наказващи съдници. — (Бел.прев.)