Сянка над короната
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Лазарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянка над короната». Краткое содержание книги:
Ho в английcкия двop нe вяpват на тази вepcия. Heoчакваната cмъpт на кpаля ocтавя шoтландcкия пpecтoл бeз наcлeдник, гoлeмитe благopoдничecки poдoвe пpoявяват апeтититe cи към кopoната, Шoтландия e на pъба на гpажданcка вoйна. Събитията в далeчната ceвepна cтpана ce cлeдят oтблизo и oт най-мoщнитe кpалcтва в Eвpoпа — Фpанция и Aнглия…
Затoва младият Xю Кopбeт, пиcаp в кpалcката канцeлаpия, e изпpатeн c тайна миcия в Шoтландия. Тoй тpябва да pазбepe дали cмъpтта на кpаля дeйcтвитeлнo ce дължи на нeщаcтeн cлучай или e дeлo на някoй, кoйтo има интepec да пpeдизвика нecтабилнocт и pазмиpици в cтpаната.
Кopбeт тpябва да cлeди и пoдмoлнитe cxватки за пpecтoла, тайнитe xoдoвe на пpeтeндeнтитe и двopцoвитe интpиги. Пocлeдвалитe убийcтва пoтвъpждават пoдoзpeнията на пиcаpя. Смъpтта гo дeбнe навcякъдe — из мpачнитe xoдници на замъцитe, пo тecнитe улички на cpeднoвeкoвeн Eдинбуpг и cpeд живoпиcната пpиpoда на Шoтландия, дo мига на нeвepoятната pазвpъзка.
— Възможно е — излъга Корбет. Беше му ясно, че ако е било така, злополуката би станала много преди конникът да стигне Кингхорн Нес.
— Ами Ситън? — продължи да разпитва Корбет. — С него какво се случи?
— Той стигнал до Кингхорн — отвърна Ерсилдун с внезапна умора в гласа. — После, на другия ден, когато се разнесе новината за смъртта на краля, се върна тук и просто се оттегли в стаята си. Колкото повече го разпитваха, толкова по-налудничав вид добиваше, и само повтаряше нещо за някакви сенки на Кингхорн Нес.
— Привързан ли беше към краля? Ерсилдун изгледа остро писаря и отвърна почти сопнато:
— Разбира се. Аз също. Но хората говорят друго — додаде той с горчивина. — Разправят, че сме изоставили негово величество, защото ни било страх. Забравят, че преминахме устието заедно с него?
— А как умря Ситън?
— Не знам — отвърна Ерсилдун. — Може дори да е било от разбито сърце. Почти не ядеше и изобщо не говореше. Един ден го откриха мъртъв в стаята му и го погребаха набързо.
— Имаше ли следи от насилие по тялото му? — попита предпазливо Корбет. Ерсилдун присви очи.
— И аз се усъмних в същото, но не, нямаше нищо. Сам огледах трупа.
— Да не би да са му дали отрова?
— Не — отвърна категорично Ерсилдун. — Нали ти казах, той ядеше много малко, а храната му носех аз. Посетителите също му носеха по нещо, дреболии, като подарък.
— Кои посетители имаш предвид?
— Членовете на съвета, особено след като епископ Уисхарт поговори с него и обяви публично, че Ситън няма никаква вина за смъртта на краля.
— Ще рече, имало е някакви подозрения? — осведоми се Корбет. Ерсилдун отново преглътна и се озърна плахо.
— Крал Александър — прошепна той едва чуто, — беше мъж със силни страсти. Ситън му беше личен прислужник. Шушукаха, че… че…
— Че кралят е ползвал Ситън не само като прислужник? — допълни Корбет. Ерсилдун кимна.
— Кралят беше вдовец от десет години — продължи той. — Страстта му към кралица Йоланда обиждаше Ситън и го караше да страда. Но той никога не би причинил зло на негово величество. Тъй или иначе — додаде той мрачно, — установено беше, че е пристигнал в Кингхорн точно в часа, в който е трябвало.
— Излиза, че макар кралят да е яздел по-добър кон, Ситън се е движел доста пред него? — попита Корбет.
— Разбира се. Ситън познаваше местността много по-добре. Предполагам, че кралят се е затруднил, а може за кратко и да се е залутал в тъмнината. Ситън сигурно е продължил, убеден, че кралят го следва. Винаги пътувахме така — задачата на Ситън бе да проверява за евентуални препятствия по пътя. — Ерсилдун помълча. — А аз трябваше да осигурявам гърба на краля!
— Какво ли не се случва — каза Корбет с успокоителен тон. — Но кажи ми, кой още посети Ситън?
— Кажи-речи всички — измърмори събеседникът му. — Епископ Уисхарт, лорд Брус, други придворни благородници, френският посланик и, разбира се, мастър Бенстийд. Той прати на Ситън купа, пълна с ябълки, и чифт ръкавици.
— А Ситън яде ли?
— Много малко — каза Ерсилдун. — Както ставаше обикновено, аз доядох остатъка.
— А за какво са били всички тези подаръци?
— О — каза Ерсилдун с горчивина, — преди смъртта на краля Ситън беше много популярна личност. Всеки, който искаше да разговаря с негово величество, обикновено първо се обръщаше към Ситън. Не само Бенстийд му изпрати подарък. — Ерсилдун хвърли поглед към прислужниците, които бяха почнали да чистят мръсотията от снощния пир. Офицери и икономи даваха заповеди, кучета влизаха тичешком от двора, лаеха и душеха из отпадъците. Младежът стана и погледна Корбет.
— Време е да си вървя — каза той. — Трябва да изпълнявам задълженията си.
Кимна и излезе от залата.
Писарят го проследи с поглед и си каза, че и той трябва да потегля обратно за абатството. Толкова много неща бе научил, толкова факти, толкова събития. Краката и гърбът го боляха, имаше нужда от чистата, спокойна атмосфера на манастира, за да подреди мислите си и да анализира всичко научено. Взе наметалото и излезе в двора на замъка. Тук сега бе много по-спокойно в сравнение с вчерашния ден. Той изтегли ведро вода от кладенеца, наплиска лицето си, изми си ръцете и напусна замъка — самотна, уморена фигура, на която никой не обърна внимание. Когато излезе пред портата, спря, защото се сети, че сега ще трябва сам да намери обратния път. Припомни си и камата, хвърлена по него по време на пиршеството, и реши, че ще е по-сигурно да прекоси оживения, пълен с народ град, отколкото да заобиколи през мочурливата, гориста пустош край него. Спомняше си смътно пътя, по който бяха минали вчера, както и подробните упътвания на приора.