Сянка над короната
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Лазарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянка над короната». Краткое содержание книги:
Ho в английcкия двop нe вяpват на тази вepcия. Heoчакваната cмъpт на кpаля ocтавя шoтландcкия пpecтoл бeз наcлeдник, гoлeмитe благopoдничecки poдoвe пpoявяват апeтититe cи към кopoната, Шoтландия e на pъба на гpажданcка вoйна. Събитията в далeчната ceвepна cтpана ce cлeдят oтблизo и oт най-мoщнитe кpалcтва в Eвpoпа — Фpанция и Aнглия…
Затoва младият Xю Кopбeт, пиcаp в кpалcката канцeлаpия, e изпpатeн c тайна миcия в Шoтландия. Тoй тpябва да pазбepe дали cмъpтта на кpаля дeйcтвитeлнo ce дължи на нeщаcтeн cлучай или e дeлo на някoй, кoйтo има интepec да пpeдизвика нecтабилнocт и pазмиpици в cтpаната.
Кopбeт тpябва да cлeди и пoдмoлнитe cxватки за пpecтoла, тайнитe xoдoвe на пpeтeндeнтитe и двopцoвитe интpиги. Пocлeдвалитe убийcтва пoтвъpждават пoдoзpeнията на пиcаpя. Смъpтта гo дeбнe навcякъдe — из мpачнитe xoдници на замъцитe, пo тecнитe улички на cpeднoвeкoвeн Eдинбуpг и cpeд живoпиcната пpиpoда на Шoтландия, дo мига на нeвepoятната pазвpъзка.
— Мастър Корбет — поде Бенстийд, — позволи ми да ти представя великия познавач на медицината, кралския лекар Дънкан Макеърт.
Корбет се взря в състареното от пиене лице и осъзна, че Бенстийд говори с присмех. Макеърт сигурно беше шарлатанин като мнозина свои колеги, които прикриваха незнанието си зад надути пози, странни лекове, астрологични предсказания и съставяне на хороскопи. Въпреки това се поклони почтително; Бенстийд каза на Корбет, че се надява да го види скоро и ги остави насаме, като кимна леко и смигна на писаря.
Корбет отведе Макеърт до най-близката маса, разчисти място и го покани да седне.
— Мастър Макеърт — поде той, докато наливаше две чаши вино, — много съм благодарен, че ме удостои с вниманието си. Разбрах, че ти си подготвил тялото на покойния крал за погребението. Питам се…
— Няма какво да се питаш, Корбет — отвърна с писклив глас Макеърт, сграбчи трескаво чашата си и започна да пие, сърбайки шумно. — Няма какво да се питаш. Кралят бе намерен от група конни стражи, изпратени от добрия епископ Уисхарт. Откриха тялото му на скалите под Кингхорн Нес; любимата му бяла кобила Тамезин лежеше наблизо — и конят, и конникът бяха със счупени вратове. Тялото на краля, заедно със седлото и сбруята, бяха донесени тук, в замъка.
— А други рани и счупвания имаше ли? — настоя Корбет.
— Разбира се — отвърна Макеърт. Дъх на вкиснало вино подразни обонянието на писаря. — Краката на краля бяха счупени, имаше рани и сжулвания от главата до петите, по цялото тяло. Сигурно съзнаваш, че кралят бе паднал не само от голяма височина, но и прибоят бе блъскал тялото му напред-назад из скалите — той сниши глас. — Лицето му беше маса от разкъсана плът, бе почти неузнаваем.
— Сигурен ли си, че е бил кралят?
Макеърт го изгледа. По подпухналото му от пиене лице плъзна странно изражение.
— О, да, беше кралят — той се засмя. Смехът му звучеше като конско цвилене. — Да знаеш, цялата история би харесала на краля. Беше луд по маскаради и театри — той въздъхна. — Само че игрите му продължиха прекалено дълго. Не, Корбет, Александър загина, когато падна от скалата. Тялото му беше сварено, плътта — отделена от костите, натъпкано с ароматни треви и запечатано в оловен ковчег. После го отнесоха в абатството Джедбърг и тленните му останки бяха положени редом с тези на предците му.
— Кога беше погребението? — попита рязко Корбет. Макеърт присви очи, сведе поглед към покритата с петна от вино маса, помърмори нещо на себе си, после каза:
— Кралят загина на 18 март, а погребението се състоя единайсет дни по-късно, на 29 март.
— Това не е ли малко прибързано? — настоя Корбет. Макеърт изкриви лице, натопи пръст в локва вино и започна да рисува по масата.
— Не — каза той. — Трупът на краля не представляваше приятна гледка. Морската вода беше проникнала в него, дори след обичайната подготовка за погребението беше трудно да го поддържаме в приличен вид.
— Кралицата дойде ли да види тялото?
— Не — дойде сухият отговор. — Тя нито за миг не е напускала Кингхорн. Защо — лекарят се опита да съсредоточи мътния си поглед върху лицето на Корбет, — защо всъщност задаваш всички тези въпроси?
— От любопитство — отвърна Корбет с успокояващ тон, — от обикновено любопитство, мастър Макеърт. Виждам, лекарю, че си проницателен и разумен мъж, затова исках да те питам какво е станало с двамата оръженосци, които придружавали краля през онази нощ?
— Странно е, че ме питаш за тях — измърмори Макеърт. — Единият, Патрик Ситън, очевидно е яздил прекалено бързо и се движел много преди краля. Той стигнал до Кингхорн. Когато откриха тялото на негово величество, той се върна тук, в замъка, затвори се в стаята си и остана там — Макеърт въздъхна дълбоко. — Разпитваха го всички, кой ли не мина през стаята му, включително и мастър Бенстийд, френският посланик, лордовете Брус и Комин, епископ Уисхарт, но той се държеше като обезумял. Просто сиседеше и мърмореше нещо несвързано, залиня и предаде Богу дух. Дори аз не можах да постигна нищо.
— Какво мърмореше?
— Нищо особено — повтаряше все едно и също „сенки, сенки при Кингхорн Нес“. Намираш ли някакъв смисъл в това?
— Не — съгласи се Корбет. — А вторият придружител? Какво стана с него?
Макеърт се прозя и стана.
— Време е да си лягам — заяви той рязко. — Въпросите ти ме изтощиха. Вторият оръженосец, Томас Ерсилдун, е още тук. Разпитваха и него, но той пък не е особено интелигентен, а и като ездач не го бива. Конят го хвърлил през онази нощ и той останал на брега. Има свидетели, които са готови да потвърдят това под клетва. Опасявам се, че междувременно той се е превърнал в посмешище за придворните, презиран от повечето и съжаляван от малцина, които се вслушват в постоянните му уверения, че няма вина за нещастието. Тръгвам си. Ще ти изпратя утре Ерсилдун. Нали оставаш в замъка тази нощ?