Момиче за сто долара

— И?

— И се оказало, че повечето къщи не стават за нищо. Имали нужда от основен ремонт. Наемателите не били в състояние да плащат редовно. Ив крайна сметка юпитата се оказали с по една торба боклук в ръцете си.

— И един от тях си намерил адвокат — предположих.

— Не, събрали се и наели общ адвокат — отвърна Корсети. — Той отишъл при прокурора на Манхатън, който от своя страна говорил с нашите братовчеди в Джързи.

— И?

— И тъй като престъплението е извършено в два различни щата, Джързи и Ню Йорк, се намесили и федералните. Развихрили се страхотни съдебни битки за територия, но в крайна сметка Лайънел лежал две години в „Алънуд“ с присъда за някаква форма на междущатска измама с цел финансово облагодетелстване.

— Затворът „Алънуд“ — казах аз. — В Уайт Диър, щата Пенсилвания.

— Звучи като име на курорт — отбеляза Корсети.

— За леките присъди наистина е като курорт — отвърнах. — Имаш ли точните дати?

— Всичко е вътре — каза Корсети. — Аз само нахвърлях най-важното.

— А не изскочи ли някой друг? — попитах.

— Не.

Край нас мина един бездомник.

— Имате ли дребни, господа? — попита той.

Корсети бръкна за портфейла си. Палтото му се отвори и бездомникът видя пистолета на Корсети и значката на колана му. Отстъпи, без да изчака парите.

— Извинявайте — пропя той.

— Няма проблеми.

Корсети извади портфейла си.

— Ела тук — нареди.

— Слушам, сър.

Бездомникът отново пристъпи към пейката. Не смееше да ни гледа в очите. Беше приковал поглед в пода. Леко сви рамене, сякаш очакваше всеки момент Корсети да го удари.

— Нямам дребни — каза Корсети и му подаде банкнота от десет долара.

Бездомникът взе банкнотата и я загледа вторачено. Продължаваше да не гледа нито към Корсети, нито към мен.

— Чупката — каза Корсети.

— Слушам, сър — отвърна бездомникът. — Бог да ви благослови.

Той отстъпи назад, като продължаваше да гледа банкнотата в ръката си, после се обърна и се отдалечи през чакалнята към 42-ра улица.

— Проклети просяци — каза Корсети. — Униформените идват по два пъти на ден, за да ги разгонват, но те пак се връщат след половин час.

— Особено през зимата — отвърнах. — Смяташ ли, че „проклети просяци“ е подходящо название за нашите социално слаби братя и сестри?

— Понякога ги наричам и „скитници“ — отвърна Корсети. — Но само когато проявяват повече стил.

— Смяташ ли, че парите ще му помогнат? — попитах.

— Не.

— Смяташ ли, че ще ги похарчи за пиячка?

— Да.

— Тогава защо му ги даде?

Корсети преглътна остатъка от кафето си и се ухили.

— Така ми се прииска.