Господарката на езерото (том 2)

Почти до най-далечните си, синеещи в мъглата високи върхове, платото приличаше на каменно море, над което на места се издигаха гърбици и ребра като остри зъби на рифове. Впечатлението се засилваше от останките на кораби. Десетки скелети: галери, галеони, каравели, бригове, дракари. Някои изглеждаха така, сякаш са се появили скоро на това място, други — купчини дъски и шпангоути, които се разпознаваха с усилие, явно бяха прекарали тук десетки, ако не и стотици години.

Някои лежаха с кила нагоре, други, полегнали на една страна, изглеждаха така, сякаш са били изхвърлени от някоя сатанинска буря. Трети като че ли бяха маневрирали между опасностите, очакващи ги в каменния океан. Те се издигаха прави, изпъчили гордо бордовете си, с изправени мачти, на които се вееха остатъците от флагове и се мятаха ванти и щагове. Корабите дори си имаха свои призрачни екипажи — заклещени в прогнилите дъски и заплетени в корабните въжета скелети на мъртви моряци, поели на едно безкрайно плаване.

Внезапната поява на ездача и потропването на копитата подплаши ято черни птици, които се издигнаха с крясъци над мачтите, реите, въжетата и скелетите. Само за миг небето почерня от тях и те закръжиха над ръба на пропастта, на чието дъно се намираше езеро, сиво и гладко като живак. На стръмния склон, издигащ се над корабната гробница, се забелязваше замък, тъмен и мрачен, срастващ се с отвесните скали над езерото. Келпи се разигра, зацвили, размърда уши и погледна накриво към скелетите, останките, целия този мъртъв пейзаж. Към грачещите черни птици, които вече се връщаха и отново накацваха по рушащите се мачти, по вантите и черепите. Птиците разбираха, че няма защо да се боят от самотния конник. И ако някой тук трябва изобщо да се страхува, то това е самият конник.

— Спокойно, Келпи — заговори Цири с променен глас. — Това е краят на пътя. Това е точното място и точното време.