Забавна Библия

Но ето че един от ангелите, момче, което църковниците нарекли Луцифер-Сатана, харесал за себе си трона на всевишния и помислил, че не ще му бъде зле да заеме председателското кресло вместо неговия всемогъщ създател. Това престъпно желание било прието като чудесно развлечение от някои ангели, на които вероятно са били омръзнали неспирните упражнения по пеене, и те се присъединили към храбреца, докато по-голямото мнозинство от останалите ангели били против неговия замисъл. Някой си Михаил, наречен архангел, т.е. „старши ангел“, се заел със защитата на божите интереси. Той поел командуването на небесните войски и хубавичко набъхтал Сатаната. Ангелът бунтовник бил низвергнат в ада — в някакво си подземно „царство“, създадено незабавно за него. Там се сгромолясали и неговите съмишленици, а бог отново седнал на своето председателско кресло.

Такава е легендата, от която църковниците направили догмат на вярата за своите тръпнещи слушатели, защото в края на краищата този епизод служи главно за това, да навява страх на набожните хора: пазете се, моля, благочестиви овци! Ако вие не се подчинявате на заповедите на господа църковниците, ще полетите като злите ангели направо в ада.

В староеврейската библия, на местата, където става дума за дявола, т.е. в онези нейни книги, които са написани безспорно след вавилонския плен (повече от хиляда години след смъртта на Моисей), най-важният от всички дяволи се нарича Сатана. Дяволите пък са просто зли духове, прилични на бога и на неговите близки. Никакво друго пояснение за тях не се дава. Тях никога не ги представят като нещастници, изгонени от небесния рай и приковани към стените на огнения ад. Така например в преданието за Иов злият дух Сатана се шляе по небето, разхожда се там като у дома си и дори безцеремонно влиза в спор с бога. Виждайки, че тия дяволи от последните книги на Библията се чувствуват тъй добре и не страдат от адски мъки, критиците забелязали, че това отговаря на вярванията на халдейците и персите, чиито книги водят началото си от още по-дълбока древност, отколкото книгите на евреите. Тяхното заключение било, че през време на дългото вавилонско пленничество евреите са прибавили към своите вярвания някои от вярванията на народите, сред които им се е наложило да живеят. Впрочем и името, с което евреите са нарекли най-главния дявол, носи белега на халдейската или вавилонската религия: „сатана“ не е еврейска, а халдейска дума и означава „омраза“.