Съдружник по неволя
- Автор: Робертс Нора
- Серия: stanislaski family #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Славянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдружник по неволя». Краткое содержание книги:
Беше очаквал да го удари, да го одере с нокти. И щеше да приеме подобна реакция, щеше да се застави да приеме това мимолетно изкусително преживяване. Той беше мъж, чиито желания не знаеха граници, ала в същото време никога не приемаше онова, което не му се предоставяше с цяло сърце.
Ти не му предложи сърцето си. Тя просто се взриви. В онзи безкрайно кратък промеждутък преди устните му да покрият нейните, той бе съзрял пожара в очите й, онзи мрачен летлив пламък, който олицетворяваше страстта. Когато целувката премина от боязливо опипване на почвата в объркващо пътуване към неизвестността, тя бе откликнала, завличайки го все по-надълбоко в окази бездна от желание, към която сам се бе втурнал.
Стенанието. То бе преминало като ток по гръбнака му, това вълшебно промъркване, което означаваше едновременно капитулация и очакване. Дори когато отмина, тя остана вкопчена в него, притиснала своето прекрасно гъвкаво тяло в неговото, изпепеляваща цялото му същество.
Чу излязлата с дъха му клетва, усети да притиска с гръб възглавниците на канапето, когато той я отмести. В един безумен миг всичко в нея крещеше: Да! Това искаше тя, този лудешки вихър от усещания, безпаметното сливане на плътта. Сетне устните му се плъзнаха надолу, обгаряйки нежната кожа на шията, тялото и се изви като струна от копнеж да се слеят.
И ето че той произнесе името й. Издиша го. Шокът от това, което чу, я върна в действителността. Та тя се намираше на канапето в чужд апартамент с мъж, когото едва познаваше.
— Не. — Ръцете му пълзяха по тялото й, без малко отново я да я увлекат в бездната. Отчаяна, че не ще устои, тя го блъсна. — Престани. Казах, не.
Той бе останал без дъх. Ако някой бе опрял пистолет в слепоочието му, не би помръднал. Ала това „не“ го накара да спре. Съумя да вдигне глава и безразсъдният блясък в очите му я накара да потръпне.
— Защо?
— Защото това е лудост. — Господи, все още усещаше вкуса на устните му, а желанието за близост заплашваше да я докара до умопомрачение. — Пусни ме!
Би могъл да я удуши, задето го караше да й се моли.
— Както кажете, мадам. — Стисна треперещите си ръце в юмруци. — Ако правилно съм запомнил, сама каза, че не обичаш игрите.
Рейчъл се чувстваше унизена, гневна и неудовлетворена. И най-доброто прикритие й се стори ядовитият изблик.
— Точно така, не ги обичам. Ти сам ми се натрапи. Простата истина е, че не проявявам интерес.
— Сигурно затова ме целуна тъй, че дори зъбите ме заболяха.
— Ти ме целуна. — И тя го смушка с пръст. — И понеже си толкова силен, не успях да ти попреча.
— Една кратка сричка свърши работа — напомни й той и запали цигара. — Нека бъдем искрени, госпожице адвокат. Исках да те целуна. Искам го, откакто те видях да седиш като кралица в онзи опушен участък. Е, може би ти не изпитваш същото, но съм сигурен, че когато те целунах, ти ми отвърна.
Понякога отстъплението бе най-добрата защита. Рейчъл грабна чантата и сакото си.
— Вече е свършено, тъй че не си струва да го обсъждаме.
— Грешиш. — Зак й препречи пътя. — Можем да го обсъдим по пътя до твоя дом.
— Не искам да ме изпращаш. Забранявам ти. — От очите й хвърчаха искри, когато се опита с едно движение да си облече сакото. — А ако настояваш до самия апартамент, ще поискам да те арестуват за нападение.
Той леко я хвана за ръката.
— Само опитай — изръмжа.
Рейчъл направи онова, което бе пожелала още първия път, когато го погледна. Заби юмрук в стомаха му. В един миг той не успя да си поеме дъх, примижа от болка.
— Първия път ти пускам аванс. А сега пеша ли ще идем до метрото, или ще те нося?
— Какво ти става? — кресна тя. — Ти не приемаш ли да ти откажат?
Без малко да я притисне до вратата и да я целува, додето се отпусне бездиханна.
— Ако беше така, сега нямаше да съм толкова бесен, та ми се струва, че цялата седмица мога да преживея само под леден душ. — След което рязко отвори вратата. — Тръгваш ли, или на гръб да те нося?
Рейчъл вирна брадичка и мина край него, без да го поглежда.
Нямаше как, остави се да я придружи. Но се зарече, че няма да му проговори за нищо на света.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
В края на този изморителен ден Рейчъл най-сетне напусна съда. Би трябвало да се чувства напълно доволна — последният й клиент място не успя да си намери от щастие благодарение на присъдата „невинен“, произнесена с нейна помощ. Този път обаче победата не повдигна настроението й. Като последна възможност на път за вкъщи тя си купи огромна кутия сладолед, с която нямаше нищо против да се докара до диабетичен припадък.