Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Почти единадесет и половина! Госпожа Муни се изправи и се огледа в огледалото. Остана доволна от решителния израз на едрото си румено лице и си припомни някои майки измежду своите познати, които не можеха да пласират щерките си.

В тоя неделен предобед господин Доран наистина бе твърде угрижен. На два пъти бе започнал да се бръсне, но ръката му така трепереше, че и двата пъти трябваше да се откаже. Тридневна червеникава брада покриваше страните му, а на всеки две-три минути очилата му така се изпотяваха, че все трябваше да ги сваля и изтрива с носната си кърпичка. Споменът за изповедта от предишната вечер му причиняваше остра болка; свещеникът бе измъкнал от него и най-срамните подробности около тая история, а накрая тъй бе преувеличил греха му, че той почти изпита благодарност, задето му остави една отворена вратичка за изкупление39. Пакостта бе сторена. Какво друго му оставаше сега, освен да се ожени за нея или да избяга? Не можеше да се прави на три и половина. За случилото се сто на сто щяха да плъзнат приказки и господин Ленарт не можеше да не научи. Дъблин е толкова малък град: нищо не остава скрито-покрито, всеки знае спатиите на другия. Той усети, че сърцето му се качва в гърлото, и чуваше във възбуденото си въображение резкия, хъхрещ глас на своя работодател: Изпратете Доран при мен, моля.

Цялата му дългогодишна служба да пропадне за нищо! Цялото му трудолюбие и усърдие да отидат на вятъра! На младини, не ще съмнение, и той бе платил дан на разни увлечения; перчеше се със свободомислието си и отричаше съществуването на господа-бога пред приятели в кръчмите. Но всичко това бе отдавна отминало и забравено… Или почти. Той все още всяка седмица си купуваше от будката „Рейнълдс“40, но съблюдаваше верските обреди и в девет десети от годината водеше редовен живот. С достатъчно пари разполагаше, за да се ожени; но не беше там работата. В семейството му щяха да гледат на нея с лошо око. Преди всичко заради непрокопсания й баща, пък и на пансиона на майка й вече му излизаше едно име… Струваше му се, че е паднал в капан. Представяше си как приятелите му ще разискват случая и ще се подсмиват. Тя наистина си беше малко простовата; понякога казваше видох и де да съм знала. Но какво значение имаше граматиката, ако наистина я обичаше? Вътре в себе си той не можеше да реши да я обича ли, или да я презира за онова, което бе сторила. Разбира се, и той бе сторил същото. Инстинктът му подсказваше, да си остане свободен, да не се жени. Ожениш ли се, казваше му тоя вътрешен глас, свършено е с теб!