Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Ленехан мълчеше. Не искаше да дразни приятеля си, та той да го прати по дяволите и да му каже, че никой не му е искал съвета. Малко такт бе нужен. Но челото на Корли скоро се разведри. Сега мислите му тръгнаха в друга посока.

— Мекицата е съвсем прилична — каза той с тон на познавач. — Имай го от мене.

Продължиха да вървят по „Насау“, сетне свиха по „Килдеърска“. Недалеч от входа на клуба, насред пътя, седеше арфист и свиреше на малък кръг слушатели. Той нехайно подръпваше струните, като от време на време поглеждаше бързешком в лицето всеки новодошъл, а сегиз-тогиз все тъй морно поглеждаше небето. А и арфата му нехаеше, че покривалото й бе паднало доземи, изглеждаше уморена както от очите на непознатите, така и от ръцете на своя господар. Едната му ръка свиреше по басовите струни мелодията Замълчи, о, Мойл *, а пръстите на другата след всеки пасаж препускаха по дискантите. Мелодията се лееше плътно и напевно.

Двамата млади мъже продължиха нагоре, съпровождани от тъжната музика. Като стигнаха до „Стивънсгрийн“, прекосиха улицата. Тук шумът на трамваите, светлините и тълпата ги избавиха от налегналото ги мълчание.

— Ей я там! — рече Корли.

На ъгъла на улица „Хюм“ стоеше млада жена. Беше облечена в синя рокля и носеше бяла сламена капелка. Застанала бе на бордюра и леко поклащаше в ръка чадърче. Ленехан се оживи.

— Дай да я мярна, Корли — каза той.

Корли изкосо стрелна приятеля си и по лицето му се изписа недружелюбна усмивка.

— Ще ти се май да ме изместиш? — запита го той.

— По дяволите — самонадеяно рече Ленехан. — Не ми е потрябвало да ме запознаваш. Само ще я мярна и толкоз. Няма да я изям.

— Аха… да я мернеш? — отвърна Корли вече по-любезно. — Добре… Ето какво ще направим. Аз ще ида при нея и ще я заприказвам, а ти можеш да минеш край нас.

— Бива — съгласи се Ленехан.

Корли вече бе преметнал крак връз желязната верига, когато Ленехан извика:

— А после? Къде ще се срещнем?

— В десет и половина — отвърна Корли, прехвърляйки и другия си крак.

— Къде?

— На ъгъла на „Мериънска“. Ще се върнем оттам.

— Давай сега. Да не ме изложиш! — рече Ленехан на сбогуване.

Корли не отговори. Той пресече улицата, без да бърза, като клатеше глава насам-натам. Едрото туловище, спокойната походка и внушителният тропот на обувките му по настилката издаваха завоевателя. Приближи се до младата жена и без да я поздрави, веднага поведе разговор. Тя взе още по-бързо да размахва чадърчето и да се върти на токчетата си. Веднъж-дваж, когато той й каза нещо съвсем отблизо, тя се изсмя и сведе глава.

Ленехан ги наблюдава няколко минути. После тръгна покрай желязната верига и след малко косо пресече улицата. Като наближи ъгъла на „Хюм“, той усети тежък мирис на парфюм и очите му бързо и изпитателно огледаха младата жена. Тя беше с празничния си тоалет. Черен кожен колан пристягаше в кръста синята й вълнена пола. Голямата сребърна тока на колана, защипала леката материя на бялата й блуза, сякаш преполовяваше тялото й. Отгоре носеше къс черен жакет със седефени копчета и проскубана черна боа. Краищата на тюлената й якичка бяха грижливо разперени, а на гърдите й бе забодена голяма китка червени цветя със стебълцата нагоре. Очите на Ленехан одобрително се спряха на късото й мускулесто тяло. Лицето, закръглените червендалести бузи и дръзките очи светеха от здраве. Имаше грубовати черти, широки ноздри, голяма уста, разтворена в самодоволна усмивка, и два издадени предни зъба. На минаване край тях Ленехан свали кепето си, а след десетина секунди Корли нехайно вдигна ръка и занесено измени положението на шапката си с няколко градуса.