Писмо в бутилка
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Писмо в бутилка». Краткое содержание книги:
”
За Гарет това послание е единственият начин да даде израз на неугасващата си любов към жената, която е изгубил. Тереза, чиято вяра в романтичното е разбита от бившия й съпруг, е заинтригувана: „Кои са Гарет и Катрин? Каква е тяхната история? Наистина ли любовта им е била толкова силна?” Провокирана от тази мистерия и необяснимо привлечена от загадъчния непознат, Тереза се впуска в търсене, което ще я отведе до малък крайбрежен град. Събрани от случайността или нещо по-могъщо от нея, животът на Тереза и на Гарет ще се докоснат с определена цел в един разказ, в който отекват най-съкровените ни надежди да намерим онзи единствен човек и истинската любов.
Три статии ѝ се сториха интересни и тя си записа заглавията, за да използва и тях.
Движението беше много натоварено и ѝ отне повече време, отколкото беше предвидила, за да стигне до библиотеката и да изкопира деветте материала, които я интересуваха. Прибра се късно и след като си поръча вечеря за вкъщи от близкия китайски ресторант, седна на дивана с трите материала за писма в бутилки.
Първият, с който се залови, беше статия в списание „Янки“ от март, миналата година. Тя започваше с малко история за писмата в бутилки и включваше хронология на разкази за такива послания, изхвърлени на брега на Ню Ингланд през последните няколко години. Някои от тях бяха наистина забележителни. Много ѝ хареса например историята за Паолина и Аке Викинг.
Бащата на Паолина намерил бутилка с писмо, изпратено от Аке, млад шведски моряк. По време на едно от многото си плавания на него му доскучало и той написал на едно листче няколко реда, с молба, ако някоя хубава жена го намери, да му отговори. Бащата на Паолина ѝ дал писмото и тя му писала. Едното писмо довело до друго и когато Аке най-накрая пристигнал в Сицилия, за да се срещне с Паолина, двамата установили, че вече били влюбени един в друг. Скоро след това вдигнали сватба.
Към края на статията попадна на два абзаца, в които се споменаваше за още едно послание в бутилка, изхвърлена на брега на Лонг Айланд:
Повечето послания, изпратени в бутилка, обикновено молят онзи, който ги намери да отговори, с надеждата да се сложи начало на дълга кореспонденция. Има обаче случаи, когато подателят не иска отговор. Такова едно писмо — затрогваща почит към изгубена любов — беше намерено миналата година на брега на Лонг Айланд. Ето и част от него:
„Душата ми е празна без твоите прегръдки. Улавям се как търся лицето ти сред хората, знам че е невъзможно да те открия сред тях, но го правя, без да искам. Това мое вечно търсене е обречено на провал. Вярно двамата с теб си говорихме как да постъпим, ако обстоятелствата ни принудят да се разделим, но аз не мога да спазя обещанието, което ти дадох онази вечер. Съжалявам, скъпа моя, но знам че никога няма да намеря друга, която да те замести. Думите, които ти шепнех, бяха глупави и трябваше да го осъзная още тогава. Теб и само теб съм искал, а сега те няма и аз нямам никакво желание да си търся друга. «Докато смъртта ни раздели», прошепнахме ние в църквата и аз дълбоко вярвам, че тези думи ще звучат в съзнанието ми до деня, в които най-накрая и аз ще напусна този свят.“
Тереза спря да се храни и рязко остави вилицата си. Не може да бъде!
Не беше в състояние да откъсне поглед от редовете. Просто не е възможно!
Но…
Но… кой друг може да бъде?
Тя избърса челото си и усети, че ръцете ѝ треперят. „Още едно писмо?“. Обърна отново първата страница и затърси автора на материала. Името му беше Артър Шендакин, доктор на философските науки, преподавател по история в Бостънския университет, което значеше…
че вероятно живее тук.
Тя скочи от мястото си и взе телефонния указател от поставката до масата в трапезарията. Запрелиства го, търсейки името. С тази фамилия имаше десетина души, от които само две ѝ се сториха вероятни. И двете имаха инициала „А“. Погледна часовника си, преди да вдигне слушалката. Девет и половина. Късно е, но не чак толкова. Набра първия номер. Обади се женски глас, който ѝ каза, че греши номера. Когато затвори, усети, че гърлото ѝ е пресъхнало. Отиде в кухнята и си наля чаша вода. След като почти я изпи, си пое дълбоко дъх и се върна до телефона.
Стараеше се да набира внимателно номера, за да е сигурна, че няма да го сбърка, и чу сигнала „свободно“.
Един път.
Втори път.
Трети път.
На четвъртото позвъняване започна да губи надежда, но на петото чу слушалката в другия край на линията да се вдига.
— Ало? — попита мъжки глас. По гласа му предположи, че е около шейсетгодишен.
Тя се изкашля.
— Ало, обажда се Тереза Осбърн от „Бостън таймс“. Артър Шендакин ли е на телефона?
— Да — отвърна мъжът, явно изненадан.
Запази спокойствие, насърчи се Тереза.
— О, здравейте! Обаждам се, за да разбера дали вие сте същият Артър Шендакин, който е писал статията, публикувана миналата година в списание „Янки“ за писма в бутилки.
— Да, аз я писах. С какво мога да ви бъда полезен?
Тя усети как дланта ѝ, обгърнала слушалката, се изпотява.
— Интересува ме писмото, което е било изхвърлено на брега на Лонг Айланд. Спомняте ли си за кое писмо говоря?
— А мога ли да попитам защо се интересувате?
— Ами… нашият „Таймс“ смята да изготви статия на същата тема и бихме искали да получим копие от това писмо.