Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
„Тази ще е знатна дама — мислеше си той, — която трябва да има великолепна душа! А пък другата е същински хлапак!“
Сравнението беше сполучливо.
Йежорковска беше много по-малка от Дрогойовска и изобщо беше дребна, макар и не слаба; розова като пъпка от роза, русокоса. Но косата й беше отрязана, изглежда, след боледуване и прибрана в златиста мрежа. Все пак и тая коса върху неспокойната й глава също не искаше да стои спокойно и надничаше с крайчетата си през всичките дупки на мрежата, а над челото образуваше безреден рус кичур, който падаше чак върху веждите като казашка чучка — и всичко това при проницателните й и неспокойни очи и закачлив израз правеше розовото личице да прилича на лицето на ученик, който само гледа да извърши безнаказано някое немирство.
Въпреки това тя беше толкова хубава и свежа, та човек мъчно може да откъсне очи от нея. Нослето й беше тънко, малко вирнато, с подвижни, непрекъснато издуващи се ноздри, с трапчинки по бузите и трапчинка върху брадичката — белег за весел характер.
Но сега тя седеше сериозно и ядеше с апетит, само час по час хвърляше поглед ту към пан Заглоба, ту към пан Володиовски и ги гледаше с почти детско любопитство, сякаш бяха нещо чудновато.
Пан Володиовски мълчеше и макар да чувстваше, че трябва да занимава панна Дрогойовска с разговор, не знаеше как да започне. Изобщо малкият рицар не беше умел в отношенията си с жените, а сега и душата му беше по-тъжна, понеже тия девойки живо му напомняха любимата покойница.
Пан Заглоба обаче забавляваше пани столникова, като й разказваше за подвизите на пан Володиовски и за своите. В средата на вечерята той започна да разказва как някога само четирима: той, пан Володиовски, княгиня Курцевичувна и Женджан били преследвани от цял татарски чамбул69 и как най-после, за да спасят княгинята и да спрат преследването, двамата с пан Володиовски се хвърлили срещу чамбула.
Панна Йежорковска чак престана да яде и подпряла брадичката си върху ръцете, слушаше внимателно и току разтърсваше кичура си коса, мигаше с очи, щракаше с пръсти на най-интересните места и повтаряше:
— Ах! Ах! Е и какво? И какво?
Докато се стигна до онова място, когато драгуните на Кушел неочаквано пристигнали на помощ, връхлетели на татарите и ги гонили и секли около половин миля — тогава панна Йежорковска не можа да издържи повече, плесна с все сила ръце и възкликна:
— Бих искала да бъда там, дявол да го вземе!
— Башка! — извика тлъстичката пани Маковецка с подчертано украински акцент. — Ти си дошла между културен народ, отвикни от твоите „дявол да го вземе!“ Велики Боже, само това липсваше да викнеш: „Ах, майка му мечка!“
Девойката се засмя със свеж и звучен като сребро смях и изведнъж се плесна с ръце по коленете.
— Е, тогава да викам „майка му мечка“, лелко!
— О, Боже! Срам ме е да слушам! Извини се пред цялата компания! — викна пани столникова.
Тогава, в желанието си да се извини първо пред пани столникова, Башка скочи от мястото си, но с това изпусна под масата ножа и лъжицата си, та веднага сама се мушна да ги търси.
Закръгленичката пани столникова не можа повече да сдържи смеха си, а се смееше много особено: най-напред почна да се тресе и подскача, а после тънко да пищи. Всички се развеселиха. Заглоба беше възхитен.
— Гледайте какви ми ги прави тая девойка! — повтаряше пани столникова и се тресеше.
— Чудно удоволствие, честна дума! — казваше Заглоба.
В това време панна Баша излезе изпод масата; ножа и лъжицата беше намерила, но беше загубила мрежата от главата си; косата й беше паднала цяла върху очите. Тя се изправи, изду ноздри и рече:
— Аха! Смеете се на моето излагане, а? Добре!
— Никой не се смее! — рече Заглоба с убедителен тон. — Никой не се смее! Никой не се смее! Само се радваме, че Бог ни е пратил радост в лицето на ваша милост, панно.
След вечерята преминаха в гостната. Там панна Дрогойовска видя окачената на стената лютня, свали я и започна да подрънква струните. Володиовски я помоли да изпее нещо, а тя отговори просто и добродушно:
— Готова съм, ако с това ще мога да прогоня скръбта от душата на ваша милост…
— Благодаря! — отговори малкият рицар и вдигна към нея пълни с благодарност очи.
След малко се разнесе следната песен:
69
Татарска конна част. — Бел.прев.