Брутално

В пет часа на втория ден Сали отиде при икономката от Шейкър Хайс и повтори молбата си за аудиенция.

— Ами, не съм сигурна как да направя това, скъпа — беше отговорът, но когато Сали каза, че няма да си тръгне, докато „това“ не бъде направено, икономката й даде кофичка малиново кисело мляко. — Просто за в случай че отнеме повече време, отколкото си мислиш.

Празната кофичка от млякото отдавна бе в кошчето за боклук и икономката си беше отишла вкъщи, когато Джеф Ууд завари Сали седнала на една кушетка в чакалнята до главната зала. Господин Военна подстрижка се прозяваше на прага.

— Защо не сте си тръгнали? — попита я Ууд.

— Още не съм си свършила работата. Не съм се запознала е Фарън.

— Може би утре.

— Мога да чакам. — Тя потупа кушетката. — Ето тук.

— Не сте много разбрана, нали? — рече Ууд.

— Не ми плащат да съм разбрана.

Във фоайето тиктакаше архаичен часовник.

— Добре, не си тръгвайте — каза той.

— Не се тревожете — отвърна тя на отдалечаващия му се гръб.

След седем минути в джоба на жилетката на господин Военна подстрижка иззвъня телефон. Той отговори и придружи Сали два етажа нагоре до мястото, където пред една затворена врата стоеше Монаха.

— Седни — каза й той, после се обърна към Военната подстрижка. — Когато дойде време да влезе, ще ти се обадят по телефона. — След това отново каза на Сали: — И не стой цяла нощ — чуваш ли?

После затрополи надолу по стълбите. Телефонът на господин Военна подстрижка иззвъня, той отговори и й каза да влезе. Този кабинет се намираше един етаж под обляната със слънце стая за медитация. И двете помещения бяха с ламперия от тъмно дърво. На едната стена имаше поставен в рамка символ, нарисуван върху оризова хартия. Изображението беше просто: голям черен кръг върху бледа вселена. Пред бюро с компютър от едната страна бяха поставени три стола. Нощта изпълваше прозорците. Зад бюрото седеше чернокож мъж с мека синя риза. Поразиха я очите му.

— Ето коя сте били — каза той.

Тя усети, че вратата зад нея се затваря.

— Коя съм била?

— Видях ви от прозореца — отвърна Фарън. — Тази сутрин.

— Тук съм цял ден. — Тя седна пред бюрото срещу него. — И вчера сутринта. Не знаехте ли?

— Знам, че Далтън има партньорка. Смятах, че е заминала заедно с него.

— Хората ви не ви ли казаха, че не е така?

— Не.

— Колко… досадно — каза Сали.

— Съжалявам — отвърна Фарън. — Няма да се повтори.

„Усмивката му е замислена — помисли си тя, — а не лукава.“

— Не сте от агентите на ФБР, с които съм свикнал. Защо сте избрали тази работа?

— Нашата работа е…

— Не ви питам за вашата работа. Питам за вас.

— В такъв случай не съм длъжна да ви отговоря.

— Не сте. — И той зачака.

„Проклета, нежна усмивка! — помисли си тя. — Не изглежда толкова стар.“

— Искате да кажете, защото съм чернокожа ли? Защо съм постъпила в Бюрото?