Докато изминавах двайсетината метра до задния вход на бара на татко, обмислях възможните причини тримата адвокати да останат тук, вместо да преминат в отвъдното. Според сметките ми — като се допускаше грешка от дванайсет процента, базирани на радиуса на съответния конфиденциален интервал и предупреждението от здравното министерство — излизаше, че едва ли са тук, за да похапват тако.
Забавих се за момент, докато прибера слънчевите очила в кожената си чанта и позволя на очите си да привикнат към приглушената светлина в бара. Барът на баща ми е слабо казано великолепен. Таванът на основното помещение е катедрален тип. По стените висят снимки в рамки, медали и знамена от различни събития, свързани с пазителите на реда. Всяка останала свободна повърхност е покрита с тъмно дърво. Ако влезете през задния вход, барплотът се пада отдясно, в средната част са разположени кръгли маси и столове, а по периферията са подредени високи маси. Но истинският блясък на кръчмата се дължеше на стогодишните метални елементи, които опасваха основното помещение като старинна корона. Те се извиваха като спирали наоколо и насочваха погледа към западната стена, където се извисяваше в целия си блясък великолепен асансьор от ковано желязо. Такъв, какъвто може да видите само по филмите и в много старите хотели. От тези, чийто механизъм е на показ, така че посетителите да могат да му се наслаждават и които отнемат цяла вечност плюс още един ден, за да стигнат до втория етаж.
Офисът ми на частен детектив заемаше почти целия горен етаж и имаше свой собствен вход в страничната част на сградата, с живописно стълбище в стил Ню Инглънд. Но аз се усъмних в способността си да се изкача по стълбите, без да изпитам нежелана болка. Тъй като определях всяка болка като нежелана, реших да използвам асансьора в бара въпреки ограничените му възможности.
До мен достигна гласът на баща ми и аз се усмихнах. Татко беше като дъжд в нагорещената пустиня. В детството ми ме спаси да не се сгърча пресъхнала и да се затворя в себе си, което би било гадно.
Закрачих навътре и зърнах високата му слаба фигура до една от масите, редом със злата ми мащеха и по-голямата ми недоведена сестра. Ако татко беше дъждът, те бяха скорпионите и отдавна се бях научила да стоя настрана от тях. Истинската ми майка бе починала при раждането ми — загубила прекалено много кръв, което не беше любимият ми спомен — и татко се оженил за Дениз, преди да съм навършила една година. Без дори да ме попита за мнението ми по въпроса. С Дениз така и не се спогодихме.
— Здравей, мила — каза татко, докато аз си слагах слънчевите очила и се опитвах да се шмугна незабелязана. Не знам защо реших, че очилата ще помогнат.
Ядосах се, че ме видяха, преди да осъзная, че не би могло да е другояче. Асансьорът вдигаше шум до небесата и се влачеше като премазана змия. Със сигурност Дениз би забелязала тъмнокосо момиче със слънчеви очила да се тътри нагоре в него.
Тръгнах към масата.
— Ела да закусиш — предложи татко. — Ще си поделим моята порция.
Дениз и Джема бяха донесли хапване на татко, за да прекъснат постите му. Очевидно аз не бях поканена — каква изненада — въпреки че живеех буквално на сантиметри южно от задния вход.
Джема дори не вдигна поглед от закуската си. Току-виж, някой косъм от прическата й се разместил от движението. Дениз въздъхна при предложението на баща ми и започна да реже от неговото бурито.
