1Q84 (Книга трета)
- Автор: Мураками Харуки
- Серия: 1Q84 (bg) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «1Q84 (Книга трета)». Краткое содержание книги:
Както ни подсказва заглавието, романът е поклон пред Джордж-Оруеловата „1984“ (цифрата 9 на японски се произнася като буквата Q).
— Желая да разговарям с господарката на къщата по повод инвестиционните й фондове.
— Не й е възможно да ви се обади в момента — отговори мъжът. — Но може да ми съобщите всичко, което искате да й предам.
Изрече го с механичен, изкуствен делови тон.
— Политиката на компанията ни ми забранява да разкривам данни от подобно естество пред други лица освен клиентите ни — обясни му Ушикава, — така че, щом е невъзможно да ме свържете сега с нея, ще й изпратя документите по пощата. Ще ги получи до няколко дни.
— Чудесно — рече мъжът и затвори.
Ушикава не се трогна особено от неуспеха си да разговаря с вдовицата. Не бе и очаквал друго. По-скоро искаше да разбере доколко тя се стреми да се предпази от допир с външния свят. Очевидно много. Изглежда, в резиденцията й има неколцина, които плътно я пазят. Пролича си и по тона на мъжа, който вдигна телефона — вероятно секретарят й. При все че името й го има в указателя, само отбрани личности се допускат да разговарят с нея. Останалите ги изхвърлят с върха на пръста, като мравки от купичка със захар.
Под предлог, че търси да наеме жилище, обиколи и агенциите по недвижими имоти в квартала и разпита със заобикалки за блока, в който се намираше приютът. Повечето агенти си нямаха и представа, че на този адрес има жилищен блок. Кварталът бе сред най-скъпите жилищни райони в Токио и агентите се занимаваха само със скъпите имоти — на никого не му беше до някаква си двуетажна дървена сграда с апартаменти. Пък и външността на Ушикава им беше достатъчна, че да не му обърнат никакво внимание. По-мило биха се отнесли с някое докуцукало до вратата им трикрако краставо мокро псе с откъсната опашка, отколкото се отнесоха с него.
Тъкмо се канеше да се откаже, когато мерна една малка местна агенция, която, изглежда, съществуваше от години. Пожълтелият възрастен мъж в приемната рече „А, онова място ли?“, и му даде обилна информация. Лицето му бе сбръчкано като на второкачествена мумия, но човекът явно познаваше и най-малкото кътче в квартала и бе готов да се възползва и от най-малката възможност да демонстрира някому знанията си.
— Сградата е собственост на съпругата на господин Огата и апартаментите й в миналото наистина се даваха под наем. А откъде се е сдобила с тази сграда, нямам никаква представа. Човек в нейното положение надали има нужда да отдава под наем жилища. Подозирам, че навремето там е живеела прислугата им. Не знам с подробности за какво се ползва сега, но имам чувството, че се обитава от пострадали от домашно насилие жени. Превърнали са я в нещо като какикомидера — едновремешните храмове, в които са приютявали жени, избягали от склонните към насилие свои съпрузи. Но, така или иначе, надали от нея ще се напълни портфейлът на някой агент по недвижимости.
И старецът се засмя, макар и без да отвори устата си. Прозвуча като някакъв кълвач.
— Какикомидера, казвате — рече Ушикава.
Предложи на стареца цигара „Севън Старс“. Онзи я взе, остави Ушикава да му я запали със запалката си и опъна дълбоко, с благодарност. Мечтата на всяка „Севън Старс“, помисли си Ушикава. Да я опънат с огромно удоволствие.
— Ами, там все се навъртат едни жени с подути лица, явно бити от мъжете си. Без да плащат наем.
— Нещо като милосърдна дейност — подметна Ушикава.
— Такова ще да е. Блокът не им трябва, затова го използват да помагат на закъсали жени. Тя е страхотно богата, така че може всичко да си позволи, без да я е грижа дали печели, или не. За разлика от нас, останалите.
— Добре де, но за какво й е било на госпожа Огата да се захваща с подобна дейност? Да не се е случило нещо, което да я е насочило в тази посока?
— Де да я знам? Толкова е заможна, че това може да й е хоби.
— Дори и хоби да е — обяви с грейнала усмивка Ушикава, — да помагаш на хора, които се нуждаят от помощ, е похвално. Малцина са богатите, които по своя инициатива помагат на останалите.
— Похвално е, разбира се — съгласи се старецът. — Навремето и аз пердашех бабата, така че нямам право да говоря.
Отвори уста да покаже липсващите си зъби и се разсмя, сякаш биенето на жената от време на време е едно от най-забележителните удоволствия в живота.
— Доколкото схващам, сега там живеят няколко души, така ли? — попита Ушикава.