Пристан за двама
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-142-9
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Пристан за двама». Краткое содержание книги:
Когато самотният баща Алекс влиза в живота й, Кейти е пленена от неговия чар и всеотдайните грижи, които полага за двете си деца. Въпреки резервите си тя се привързва към семейството му и осъзнава, че единственото й желание е да бъде част от него.
Пред Кейти е поставено предизвикателството да изгради щастливо бъдеще върху руините на миналото. Когато неговите призраци се завръщат отново, тя разбира, че си струва да рискува всичко, за да получи щастието, което Алекс й предлага.
Защото животът понякога е като буря, а любовта е единственият сигурен пристан.
Никълъс Спаркс доказва умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. С шумен успех са приети филмите по незабравимите му романи „Последна песен“ и „С дъх на канела“. Екранизацията на „Пристан за двама“ е поверена на култовия режисьор Ласе Хелстрьом.
— Сериозно? — попита Кейти.
— Не ме разбирай погрешно. Харесвам Айвън, той е свестен човек, а ресторантът му е символ на града. Кристен и Джош много обичат царевичните бухти там, а Айвън винаги ни посреща сърдечно. Понякога обаче просто не го разбирам. Семейството му пристигнало от Русия през петдесетте. Първо поколение емигранти. Никой от роднините му вероятно не е и чувал за Гражданската война. Обаче Айвън цял уикенд размахва меча и крещи заповеди насред улицата точно пред Съдебната палата!
— Как така не съм чула за това досега?
— Защото местните хора не обичат да го обсъждат. Малко е… ексцентрично, нали разбираш? Дори тукашните жители, които наистина познават Айвън, се стараят да не му обръщат внимание. Като го видят изтъпанчен посред центъра, се обръщат и почват да говорят за друго, например за красивите хризантеми пред Съдебната палата.
Кейти се засмя за пръв път, откакто се беше качила в колата.
— Не знам дали да ти вярвам.
— Няма значение. Ако си тук през октомври, ще го видиш с очите си. Но пак те моля да не ме разбираш погрешно. Той е свестен човек и ресторантът му е чудесен. Ако сме ходили на плаж, почти винаги се отбиваме там. Следващия път като дойдем, ще потърсим теб.
— Добре — отвърна Кейти след кратко колебание.
— Тя те харесва — каза Алекс. — Имам предвид Кристен.
— И аз я харесвам. Тя е светъл дух, има характер.
— Ще й предам думите ти. И ти благодаря.
— На колко години е?
— На пет. Когато тръгне на училище през есента, направо не знам какво ще правя. В магазина ще стане адски тихо.
— Ще ти липсва — отбеляза Кейти.
— Много — кимна той. — Знам, че в училище ще й хареса, но аз обичам да е край мен.
Докато Алекс говореше, дъждът се стелеше като пелена по прозорците. Небето ту просветваше, ту притъмняваше като мигаща лампа на фона на почти несекващ тътен.
Кейти зарея поглед през страничния прозорец, унесена в мислите си. Той изчака, сигурен, че тя ще наруши мълчанието.
— Колко време бяхте женени със съпругата ти? — попита Кейти най-накрая.
— Пет години. Излизахме година преди това. Запознахме се, когато бях разпределен във Форт Браг.
— Военен ли си бил?
— Десет години. Натрупах добър опит и съм признателен. Обаче в същото време се радвам, че приключи.
Кейти посочи през предното стъкло:
— Ето там е завоят.
Алекс зави по пътя към къщата й и намали. Неравният чакъл се бе наводнил от пороя и водата пръскаше чак до прозорците и по предното стъкло. Той насочи цялото си внимание към шофирането, но внезапно го връхлетя мисълта, че за пръв път от смъртта на съпругата си остава сам в колата с жена.
— Коя е къщата? — Вгледа се с присвити очи към двете малки вили.
— Дясната — посочи тя.
Алекс зави по импровизираната алея и спря възможно най-близо до къщата.
— Ще донеса покупките ти до входа.
— Не е нужно.
— Нямаш представа как са ме възпитали — възрази той и скокна, преди тя да успее да го спре. Грабна торбите и изтича с тях до верандата. Докато ги остави и се изтръска от дъжда, Кейти вече се приближаваше забързано към него, стиснала с две ръце чадъра, който й беше заел.
— Благодаря — надвика тя грохота на пороя. Подаде му чадъра, а той поклати глава:
— Задръж го за известно време. Или завинаги. Няма значение. След като ходиш толкова много пеша, ще ти трябва.
— Мога да ти платя… — поде тя.
— Не се тревожи.
— Но той е от магазина.
— Всичко е наред. Но ако ти се струва нередно, ще си оправим сметките следващия път, когато дойдеш да пазаруваш, става ли?
— Алекс, наистина…
Той не й позволи да довърши.
— Ти си редовен клиент, а аз обичам да помагам на клиентите си.
Тя се позамисли, преди да отговори.
— Благодаря ти — рече най-сетне, вперила в него очи, в момента тъмнозелени. — Благодаря и че ме докара до вкъщи.
Той наклони глава и каза:
— За теб винаги.
Какво да прави с децата: вечният и понякога неразрешим въпрос, пред който Алекс се изправяше през уикендите, и този път, както обикновено, нямаше никаква представа.