Пристан за двама
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-142-9
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Пристан за двама». Краткое содержание книги:
Когато самотният баща Алекс влиза в живота й, Кейти е пленена от неговия чар и всеотдайните грижи, които полага за двете си деца. Въпреки резервите си тя се привързва към семейството му и осъзнава, че единственото й желание е да бъде част от него.
Пред Кейти е поставено предизвикателството да изгради щастливо бъдеще върху руините на миналото. Когато неговите призраци се завръщат отново, тя разбира, че си струва да рискува всичко, за да получи щастието, което Алекс й предлага.
Защото животът понякога е като буря, а любовта е единственият сигурен пристан.
Никълъс Спаркс доказва умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. С шумен успех са приети филмите по незабравимите му романи „Последна песен“ и „С дъх на канела“. Екранизацията на „Пристан за двама“ е поверена на култовия режисьор Ласе Хелстрьом.
Тя впери поглед към вратата. Докато обмисляше как да постъпи, отново се заигра с несъществуващия пръстен. В настъпилото мълчание Кристен подръпна ризата на баща си.
— Трябва да откараш госпожица Кейти у тях — нареди му тя. — Тя няма кола, а навън вали силно.
Алекс погледна към Кейти, защото знаеше, че е чула думите на Кристен.
— Искаш ли да те откарам?
— Не, няма нужда — поклати глава тя.
— Ами рисунката ми? — попита Кристен. — Може да се намокри.
Кейти не отговори веднага и Алекс излезе иззад касата.
— Хайде — кимна с глава той. — Ще станеш вир-вода! Колата ми е отзад.
— Не искам да се натрапвам…
— Не се натрапваш.
Той потупа джоба си и извади ключовете на колата, а после се пресегна към торбите.
— Дай да взема това. Кристен, миличка, изтичай горе и кажи на Джош, че се връщам след десет минути.
— Добре, татко.
— Роджър! — провикна се Алекс. — Ще наглеждаш ли магазина и децата за малко?
— Няма проблем — махна му Роджър.
Алекс кимна към дъното на магазина и попита:
— Готова ли си?
Хукнаха към джипа, стиснали огънати от буреносния вятър и пороя чадъри. Просветваха мълнии и облаците присветваха. Настаниха се на местата си и Кейти избърса с длан запотеното стъкло.
— Не подозирах, че ще стане така, като тръгвах от вкъщи.
— Никой не подозира, докато не се разрази бурята. Прогнозите за времето непрекъснато предупреждават за бури, затова когато наистина започне нещо сериозно, хората никога не са подготвени. Ако не е толкова сериозно, колкото са ни предупреждавали по телевизията, се оплакваме. Ако е по-зле от очакваното, пак се оплакваме. Ако положението е точно толкова сериозно, колкото са прогнозирали, и тогава се оплакваме и твърдим, че понеже прогнозите често са неверни, не сме можели да допуснем, че този път ще познаят. Хората просто си търсят повод да се оплакват.
— Като клиентите в грила ли?
Той кимна и се усмихна широко.
— Но те все пак са свестни. Повечето са трудолюбиви, честни и добросърдечни. Всеки от тях с радост би наглеждал магазина, ако го помоля, и би следил за всяко пени. Тук е така. Понеже дълбоко в себе си хората съзнават, че в малък град като нашия се нуждаем един от друг. Чудесно е, но ми трябваше малко време да свикна.
— Не си ли тукашен?
— Не, жена ми беше. Аз съм от Спокейн. Помня, че когато се преместих тук, си казах, че няма никакъв шанс да остана в градчето. Малко южняшко градче, което пет пари не дава за мнението на света. Трябва ти време да свикнеш, но после… се привързваш. Имаш възможност да съсредоточиш вниманието си върху наистина важните неща.
— А кои са важните неща? — попита тихо Кейти.
— Зависи от човека, нали? — сви рамене той. — В момента за мен това са децата ми. Тук е домът им, а след всичко, което им се стовари на главите, те имат нужда от предвидимост. На Кристен й е нужно място, където да може да рисува и да облича куклите си, а Джош трябва да има къде да ходи на риба. И двамата знаят, че аз съм тук винаги когато се нуждаят от мен. Градчето и магазинът им дават тази сигурност, затова в момента аз точно това искам. От това се нуждая.
Алекс замълча, смутен, задето се е разбъбрил така.
— Всъщност накъде да карам?
— Направо. Трябва да завиеш по тесен път, застлан с чакъл, малко след този завой.
— Имаш предвид чакълестия път до плантацията?
— Да — кимна Кейти.
— Дори не знаех, че води до някъде — сбърчи чело Алекс. — Разстоянието не е никак малко, за да го изминаваш пеша. Сигурно има три километра?
— Не е толкова зле — сдържано отговори тя.
— При хубаво време може би, но днес щеше да се наложи да плуваш. Не би могла да се прибереш пеша толкова далеч. А и рисунката на Кристен щеше да се измокри.
Алекс забеляза сянката от усмивка по лицето на Кейти при споменаването на името на Кристен, но нищо не каза.
— Някой спомена, че работиш в ресторанта на Айвън — каза той.
— От март — кимна тя.
— Как ти се струва?
— Става. Това е просто работа, но собственикът се държи добре с мен.
— Айвън ли?
— Познаваш ли го?
— Всички познават Айвън. Знаеш ли, че всяка есен той се костюмира като генерал от Конфедерацията за възстановка на битката при Саутпорт? Когато Шърман опожарил града. В което няма нищо лошо, разбира се, само дето по време на Гражданската война не е имало никаква битка за Саутпорт. Тогава градът дори не се е казвал така, името му е било Смитвил. А и Шърман е бил на сто и петдесет километра оттук.