В стъклената къща

След този случай започнах да я следя по-отблизо.

— Виж го ти какъв любопитен се извъди, — рече леля Тереза. — Сякаш никога досега не си виждал бебе.

Но тя май подразбра, че между нас се е породило някакво необявено състезание. И за да ми припомни къде ми е мястото, тя започна да ми донася бебето за вечерното хранене, като се държеше насмешливо и предизвикателно с мен. Но все пак ми се струваше, че остана безмълвно впечатлена от моята загриженост и от уверените ми действия.

— И си научил всичко това само като си ме наблюдавал?

— Джелсомина ме научи.

— Не е зле — кимна тя, но май не й беше присърце тази похвала. — Свършила е добра работа.

Изведнъж тя реши да започне да излиза на полето с нас, отначало колебливо, като все се свираше сред лозите, сякаш не искаше да си цапа ръцете. Но скоро започна да придобива опит, пък и в нея се проявяваше някаква нова решителност. През първите дни оставяше бебето върху чувалите, струпани на камара в края на нейния ред, като често ме изпращаше да го наглеждам. Но постепенно започна да прехвърля все повече от своите грижи на мой гръб, докато накрая се стигна дотам аз да оставам сам в къщата за цял следобед, докато леля Тереза работеше вън на полето. Баща ми мълчаливо посрещна тези промени, без да ги одобри изрично, но и без да им се противопоставя. Трябваше да викам леля си за храненето и смяната на пелените на бебето, без да съм сигурен какво точно ми е позволено и докъде можех да се разпростирам. Но леля Тереза скоро се убеди, че се справям задоволително, пък и беше в неин интерес от ден на ден да намаляват ангажиментите й към бебето.

— Хм, знаеш ли, не е нужно да идваш при мен за всяка дреболия, щом можеш и сам да се справиш.

Това, което никога не споделих с леля си, беше притеснението, което неизменно ме спохождаше през тези самотни следобеди. Точно тогава се забеляза някаква необяснима промяна с бебето — нарасна неговото значение. Явно никога нямаше да мога да се отърва от миризмата му и от всичко свързано с него, просто се превърнах в мислеща добавка към неговите животински нужди. Понякога бебето плачеше неудържимо и това ме караше да го намразя, дори да пожелая смъртта му — светът като че ли се свеждаше само до неговия рев и до невъобразимия хаос, който предизвикваше нестихващият му плач. Но когато бебето заспиваше, сгушено в детското креватче, аз се заглеждах в него, чувствах се отговорен за това малко създание. Защото сега невръстната ми сестричка донякъде беше и моя, оставаше ми само да се чудя на странностите й, на нежната й още съвсем мека главица, уязвима като пъпеш, на тъй малките пръстчета на ръчичките и крачетата й.

В нашето домакинство отново настъпи промяна. Пак се заплете сложната плетеница от одобрявания и изблици на страсти. Напрежението между татко и леля тихомълком се превърна в причина за разбирателство. Сега те не се прекъсваха, макар леля ми да говореше с авторитет и все още войнствено, а баща ми — с повече снизходителност. Той продължаваше да създава впечатление на човек, способен да се изолира сякаш херметически от всичко, като упорито се стремеше да ме държи настрани от спречкванията си с леля. Аз пък усещах повече близост не към тях двамата, а към бебето, което като че ли не принадлежеше към нашата къща, тъй като беше все още съвсем безпомощно и непохватно, досущ като малките агнета, които фермерите във Вале дел Соле оставяха при овцете, ако бяха купени, преди да бъдат отбити.