Саблено море

Раменете на Ле’лоринел увиснаха, от устните му се откъсна дълбока въздишка, ала той все пак отстъпи назад.

Е’Креса потри пухкавите си ръце и като продължи започнатото заклинание, отново се наведе над кълбото.

— Виждам… — подхвана той. — Мразовити вихри вият, а земята снежни преспи крият. Чувам на вятъра скръбния ропот и на стадата елени неспирния тропот…

— Ропот? — прекъсна го Ле’лоринел.

Е’Креса вдигна глава и го изгледа ядовито.

— Ропот? — повтори елфът. — Римува се с тропот, нали?

— Ама че нахалство!

— Ама че досада! — не му остана длъжен Ле’лоринел. — Защо трябва да говориш в рими, щом започнеш гаданието си? Това някакво правило ли е?

— Обикновено предпочитание! — сопна се гномът и тропна с крак.

— Е, аз не съм селянин, когото можеш да впечатлиш по този начин. Спести си усилието и глупавите думи — няма да получиш повече за „атмосфера“, била тя зрителна или слухова.

Е’Креса промърмори няколко проклятия изпод носа си и отново се приведе над кълбото.

— Ропот! — потрети Ле’лоринел и изсумтя презрително.

— Още една подигравка и ще те изпратя да търсиш Дризт в Бездната! — предупреди го гномът.

— Откъдето ще се върна, за да ти се отплатя за услугата — преспокойно отвърна Ле’лоринел. — Уверявам те, че мога да различа илюзия от реална заплаха и игра на светлината от истинска защита, а потайността, която ме обгражда, е непреодолима за твоите очи.

— Ха! Та аз виждам всичко, безумни сине на безумец!

В отговор, Ле’лоринел само се изсмя — надали можеше да бъде по-красноречив, макар че Е’Креса и представа си нямаше каква ирония се крие в самонадеяните му думи.

После и двамата въздъхнаха, еднакво уморени от безсмислените препирни. Гномът сви рамене и отново се наведе над кристалното кълбо.

— Говори се, че Гандалуг Бойния чук не е добре — подхвърли Ле’лоринел.

Е’Креса промърмори някакво заклинание и размаха къси ръце над кълбото.

— Над Митрал Хол магия хвърля своя зрак, над трон и ложе, в плен на сетен мрак — поде той, но когато чу нетърпеливото покашляне на елфа зад гърба си, спря и се изправи. — Гандалуг е на легло — потвърди той, вече с обикновения си глас и без досадните рими. — На смъртно легло.

— Има ли жреци край него?

— Жреци джуджета, да. Което ще рече почти никакви лечителски умения. Не, няма грижовни ръце край него. Не че това има някакво значение — додаде гномът и отново се наведе над кълбото, за да попие както сцената в дълбините му, така и нейната „атмосфера“. — Не от ръката на подъл враг е паднал кралят, а от ноктите на хищното време; не го измъчва друга болест, освен онази, която прибира всички ни, ако нещо не ни погуби преждевременно.