Господарят на войната

Нашите мечове са тежки и неповратливи, остриетата им се изтъпяват бързо в битка, което ги превръща едва ли не в железни тояги, които за да въртиш ти трябва значителна сила. В боя с меч няма нищо изтънчено, но се иска умение. Умението се състои в това да успееш да заблудиш противника си — да го накараш да очаква удар отляво, а да му го нанесеш отдясно. Макар че повечето дуели с меч се печелят не благодарение на това умение, а на грубата сила. Единият се изтощава, защитата му може да се преодолее и противникът му нанася смъртоносния удар.

Лиофа обаче не се биеше така. Всъщност нито преди, нито след това, съм срещал друг, който да се бие като него. Усетих разликата, още щом той се приближи, защото острието на неговия меч, макар и на дължина колкото Хюелбейн, бе много по-тънко и по-леко. Бе се отказал от тежестта, за да спечели скорост. Разбрах, че този мъж е много бърз, точно както ме бе предупредил Борс — бърз като светкавица. И в момента, в който осъзнах това, Лиофа нападна, но вместо да замахне с меча широко отстрани, той направи напад с него, опитвайки се да промуши мускулите на дясната ми ръка.

Избегнах удара. Тези неща стават толкова бързо, че после когато се опитваш да си спомниш как е минал двубоят, съзнанието ти не може да възстанови и осмисли всяка атака и контраатака. И все пак аз видях как проблеснаха очите му, видях че мечът може само да мушне напред и се отместих точно навреме. Престорих се, че скоростта на атаката не ме е изненадала и не парирах удара, а просто минах край Лиофа и когато прецених, че той е излязъл от равновесие, изръмжах и замахнах назад с Хюелбейн с удар, който можеше да повали и вол.

Лиофа отскочи назад, изобщо не бе губил равновесие, и разпери ръце, така че моето острие премина на цели пет пръста от корема му. Зачака да замахна отново, но аз пък зачаках той да атакува. Другите крещяха по нас, искаха кръв, но за мен те не съществуваха. Бях приковал поглед в спокойните сиви очи на Лиофа. Той намести меча в дясната си ръка и го протегна напред, докосвайки моето острие, после внезапно замахна срещу мен.

Парирах с лекота, после пресрещнах обратния му замах, последвал така естествено както денят следва нощта. Звънтежът на мечовете кънтеше силно, но чувствах, че Лиофа не влага всичките си сили в своите удари. Той се биеше така, както смяташе, че очаквам от него да се бие, а освен това все още ме проучваше. Парирах ударите му, те ставаха все по-тежки и точно когато очаквах, че противникът ми ще нанесе един наистина силен удар, той спря подетата атака насред движението, прехвърли меча в лявата си ръка и с отвесен замах се опита да ми отнесе главата. Всичко това бе направено със скоростта на атакуваща усойница.

Хюелбейн пресече този коварен удар. Дори не знам как го направих. Бях тръгнал да парирам страничен замах и изведнъж мечът изчезна, а смъртта надвисна над главата ми. Но моят меч някак си се оказа там, където трябва, и по-лекото острие на Лиофа се плъзна и със звън се спря в дръжката на Хюелбейн. Тогава опитах да премина от защита в контраатака, но нямаше сила в действията ми и Лиофа с лекота отскочи назад. Аз продължих след него с порой от удари, точно като неговите преди малко, но аз замахвах с цялата си сила, така че всеки от моите удари би могъл да го изкорми. Скоростта и силата на атаките ми, не му оставяха никаква друга възможност освен отстъплението. Той отбиваше ударите ми със същата лекота, с която се справях аз преди това с неговите, но в действията му не усещах съпротива. Оставяше ме да размахвам меча си и вместо да се защитава със своя меч той предпочиташе постоянно да отстъпва. Освен това ме оставяше да изтощавам силите си, сечейки тънкия въздух. Нанесох един последен силен удар, спрях меча насред движението и извих китката си за да промуша Лиофа в корема.