Господарят на войната

Реших, че Боговете ще ми простят ако излъжа.

— Нося ви поздрави, кралю-господарю — казах аз, — от Ърс, както и свидетелство за уважението на сина на Ърс, който, за негова радост, е и ваш син.

Тези думи бяха неразбираеми за Сердик. Ланселот, който бе чул превода им, отново настойчиво зашепна на преводача си и човекът предаде казаното на Сердик. Не се съмнявах, че Ланселот от все сърце споделяше мнението на Сердик, който каза:

— Той трябва да умре — Сердик настоя на това много спокойно, сякаш смъртта ми бе нещо незначително. — Имаме споразумение — напомни той на Аел.

— Нашето споразумение гласи да не приемаме пратеници на нашите врагове — поясни Аел, все още без да сваля поглед от мен.

— А той какво е? — попита Сердик, излязъл за миг от своят сдържаност.

— Той е мой син — каза просто Аел и цялата зала ахна. — Той е мой син — повтори Аел, — нали? — обърна се той към мен.

— Така е, кралю-господарю.

— Ти имаш и други синове — отбеляза безгрижно Сердик и махна с ръка към някакви брадати мъже, седнали вляво от Аел. А те (предполагам, че бяха мои полубратя) само ме гледаха объркани. — Той носи вест от Артур! — не отстъпваше Сердик. — Това куче — насочи той ножа си към мен — винаги е служел на Артур.

— Носиш ли вест от Артур? — попита Аел.

— Нося само синовни думи към баща си — излъгах отново аз. — Нищо повече.

— Той трябва да умре! — отсече Сердик и всички негови хора в залата заръмжаха одобрително.

— Аз няма да убия собствения си син — каза Аел, — в собствения си замък.

— Тогава да го убия аз? — предложи кисело Сердик. — Ако брит дойде при нас, трябва да бъде посечен — обърна се той към цялата зала. — Така се споразумяхме! — настоя отново Сердик и хората му заръмжаха в знак на съгласие и заудряха дръжките на копията си в щитовете.

— Това нещо там — вдигна Сердик ръка към мен, — е сакс, който се бие на страната на Артур! Той е червей, а вие знаете какво правим с червеите!

Воините зареваха, искайки смъртта ми, и техният вой се сля с лая на псетата. Ланселот не сваляше очи от мен, изразът на лицето му бе неразгадаем, докато Амхар и Лохолт очевидно горяха от желание да ме видят посечен. Особено ме мразеше Лохолт, защото държах лявата му ръка, когато неговият собствен баща му отряза дясната.

Аел почака докато виковете затихнат.

— В моя замък — каза той и натърти на притежанието, за да покаже, че тук тежи неговата дума, а не на Сердик, — воинът умира със своя меч в ръка. Има ли тук някой, който да иска да убие Дерфел, ако той се защитава с меча си?

Аел огледа залата в очакване на отговор. И тъй като никой не прояви желание да излезе срещу мен, той погледна към своя съюзник.

— Няма да наруша споразумението си с теб, Сердик. Нашите копиеносци ще тръгнат на война заедно и каквото и да каже синът ми, то няма да попречи на нашата победа.