Град на стълби
- Автор: Бенет Робърт Джаксън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Град на стълби». Краткое содержание книги:
— Намерила си нещо — казва Зигруд от прага.
— Още не мога да преценя дали е важно — казва Шара.
Прибират разкъсаните книги в чувала и Шара открива, че и други документи с печата на градския губернатор са се озовали сред вещите на Ефрем — сред накъсаната хартия има забележително количество пропуски, или по-скоро онази тяхна част, която охраната ти връща, след като е откъснала своята половинка по перфорираната линия.
Когато приключват, Шара ги преброява. Общо в кабинета на Ефрем има изрезки от деветнайсет пропуска. Шара знае, че Ефрем едва ли ги е запазил нарочно — в този си вид пропуските са напълно безполезни. Вероятно просто е изпразвал джобовете си, след като се е връщал в кабинета.
Шара хвърля поглед към сейфа в ъгъла. „И едва ли се е връщал само с изрезки от билетчета.“
Нидаин и Питри се появяват на прага, и двамата изглеждат изнервени. Нидаин стиска дълъг омачкан лист.
— Е — казва той. — Ние приключихме. Записахме шейсет и три имена, заедно с факултетите им, длъжността, дали са имали вземане-даване с професора и…
— Браво на вас — прекъсва го Шара. — Зигруд, би ли прибавил и техния списък към колекцията ни? Мисля, че свършихме всичко възможно тук. Да се връщаме в посолството. След това ще е добре да сипеш още гориво в колата, Питри. Ред е да си направим малка екскурзия извън Баликов.
— Къде ще ходим? — пита Питри.
Шара свива ръка около пропуските в джоба си и отговаря:
— Откровено казано, не знам.
Когато излизат от университета и тръгват към колата, Шара забавя крачка.
Зигруд върви зад нея. Издиша шумно през нос.
Тя поглежда настрани и надолу, към ръцете му.
Той потупва леко по бедрото си с показалеца и средния пръст на дясната си ръка. Шара поглежда надясно.
Изглеждат съвсем обикновени хора, седнали в кафене, но друго не би могло да се очаква — мъж с дебело сиво палто, мазна коса и четина на два дни, който бавно сваля целофанената обвивка на пура; жена на петдесетина години с изпито лице и захабени ръце, сивата ѝ коса прибрана на стегнат кок. Жената не вдига поглед от бродерията си, но Шара вижда, че ръцете ѝ треперят.
„Да. Не са професионалисти.“
— Ще те оставим зад ъгъла — казва Шара. — Искам да ги проследиш.
Зигруд кимва и се качва в колата.
Да напуснеш Баликов по шосе не е лесно — свързано е с купища разрешителни, пропускателни пунктове, стеснения и задръствания, боядисани на бели и червени ивици порти, пазачи и безкрайни списъци. Всички служители — облечени с черни или лилави униформи, накичени с десетки пиринчени копчета — са континентали. „Нима сме наложили толкова строги регулации в този град — мисли си Шара, — че собствените му жители с охота се опитват да го задушат?“ Документите ѝ действат като вълшебна пръчица, предизвикват френетично махане с ръка, че и козирувания даже, така че двамата с Питри успяват да минат през мрежата от пропускателни пунктове за няма и половин час — нещо, което обикновените граждани на Баликов не биха могли да постигнат, освен ако не станат много рано сутринта.
„Щабквартирата“ на градския губернатор открай време е щекотлив въпрос на Континента. Шара знае, че според официалната позиция на Сейпур щабквартирите на губернаторите, както областните, така и тези на градско ниво, са временни. По-нататък официалната позиция гласи, че губернаторските щабквартири са мониториращи станции, създадени от Сейпур с единствената цел да опазват мира, докато мирът не стане устойчив и самоподдържащ се. Но — както всички на Континента се питат ежедневно — кога точно ще стане това?
Ако се съди по седемметровите бетонни стени, артилерийските гнезда, стоманените врати и войнишките викове, които ехтят иззад зидовете (които са приблизително на две мили от стените на Баликов), щабквартирата на градски губернатор Малагеш оставя впечатлението, че мирът в Баликов няма скоро да стане самоподдържащ се. Комплексът е внушителен, тежък, грозноват и категорично не е временен. Зад бюрото на губернатора има прозорци от пода до тавана и през тях Шара вижда ниски зелени хълмове, заградени с бетонната стена на комплекса. Виждат се войници, които тренират на плацовете, десетки шалове за глава в нежносиньо, които подскачат нагоре-надолу, следвайки гръмогласните команди на сержанта.
— Губернатор Малагеш ще дойде при вас след малко — казва служителят, млад мъж с остри черти и зли очи. — Прави натоварвания в момента.
— Прави какво, извинете? — пита Шара.
Мъжът се усмихва по начин, който очевидно смята за любезен.