Град на стълби
- Автор: Бенет Робърт Джаксън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Град на стълби». Краткое содержание книги:
— Сериозно? — казва Питри.
— Да — казва Шара. — Но това не е оригиналната сграда на университета. Оригиналната е била изгубена през войната.
— След Примигването тоест — казва Нидаин. — Изчезнала е заедно с по-голямата част от Баликов. Нали?
Шара не му обръща внимание.
— Университетът е бил издигнат отново, като са използвали скици и картини отпреди войната. Искали да е съвсем същият като преди. Дотолкова, че съборили други оцелели стари сгради, за да построят университета с оригинален каменен материал. Искали да е автентичен, или най-малкото — казва тя и докосва нежно една газова лампа — максимално автентичен, но с някои съвременни удобства.
— Откъде знаете всичко това? — пита Питри.
Шара побутва очилата си.
— Какви специалности се изучават тук?
— Ъъ, предимно икономически — казва Нидаин. — Търговия, такива неща. Най-вече защото градът полага усилия да се превърне в значим финансов играч на световната сцена. Това е част от движението за Новия Баликов, макар че напоследък се появи съпротива, защото някои хора го разбират като модернизация. И са прави, между другото. На територията на университета постоянно има протести. Било заради Новия Баликов, било заради…
— Заради доктор Пангуи — довършва вместо него Шара.
— Да.
— Е — казва Питри, докато оглежда разсеяно вратите, — едва ли могат да преподават история.
— Така е — казва Нидаин. — Малкото история, която се преподава тук, е строго регулирана, благодарение на СР. Регулациите ги спъват на всяка крачка тук, в университета. Трудно им е да преподават наука и основна физика, защото много дълго време нещата тук не са функционирали в съгласие с физичните закони. И на някои места това все още е вярно.
„Разбира се — мисли си Шара, — как да преподаваш на хората наука, когато местният изгрев всяка сутрин нарушава законите на физиката?“
Зигруд спира. Вдишва шумно през носа, сякаш души, и поглежда към вратата вдясно. Като повечето врати в университета, и тази е от масивно дърво с прозорец от дебело стъкло в центъра. Няма табела или номер.
— Това ли е кабинетът на доктор Пангуи? — пита Шара.
— Да — казва Нидаин. — Той как?…
— Друг освен полицаите влизал ли е?
— Едва ли.
Въпреки това Шара прави физиономия. Знае, че и полицаите са достатъчни да объркат нещата.
— Нидаин, Питри, ще ви помоля да проверите всички кабинети и стаи в тази камера на университета. Трябва да знаем кои служители и преподаватели са били наблизо, както и какви са били отношенията им с доктор Пангуи.
— Сигурна ли сте, че такова разследване е наша работа? — пита Нидаин.
Шара го удостоява с поглед, който не е точно студен, по-скоро е изстиващ.
— Тоест, не искам да ви засегна, но… вие сте само КП, при това с временно назначение при нас — казва той.
— Да — казва Шара. — Вярно е. — Вади телеграма на малка розова бланка и му я подава. — И изпълнявам заповеди на градския губернатор, както ще видите сам.
Нидаин разгъва телеграмата и чете:
КУЛПОС ТИВАНИ ПРЕДВ РАЗСЛ ГРАДСКИ ВЛАСТИ СЪДЕЙСТ ТЧК ГХС512
— О — казва Нидаин.
— Отнася се изрично за предварителното разследване — казва Шара. — Но трябва да огледаме доказателствата по най-бързия начин, поне аз така знам. Греша ли?
— Не — казва Нидаин. — Не, не грешите.
Двамата с Питри тръгват на обиколка из съседните кабинети. След двайсетина крачки отново започват да се дърлят. „Това би трябвало да им отклони вниманието за известно време“ — мисли си тя.
Прибира телеграмата във вътрешния джоб на палтото си. Знае, че скоро отново ще ѝ потрябва.
Естествено, градският губернатор Малагеш не е изпращала такава телеграма, но е полезно да имаш приятели в комуникационните отдели на посолствата, без значение какво си намислил.
— Така — казва Шара. — Да видим какво са ни оставили.
Кабинетът на доктор Ефрем Пангуи прилича на дълбоко до коляното езеро от накъсана хартия, а бюрото му е като баржа върху жълти вълни. Шара включва газовите лампи и обхваща с поглед погрома. На корковата дъска още има десетки кабарчета с парченца прикрепена хартия.
— Полицаите са ги откъснали — тихо казва тя. — Бас държа.
Кабинетът е малък и тъмен, крайно неподходящ за бележит учен като Пангуи. Прозорец има, но стъклото му е рисувано, и то в толкова тъмни цветове, че със същия успех прозорецът може да е зазидан с тухли.
— Май ще трябва да приберем всичко това и да го отнесем в посолството. — Прави пауза, после пита: — Е, колцина ни проследиха по пътя дотук?
Зигруд вдига два пръста.
— Професионалисти?
— Съмнявам се.
— Нидаин или Питри дали са ги забелязали?