Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Някога и аз знаех как да правя това. И ключът сега, проумях внезапно, беше да си спомня Амбър.
Ала не можех.
Пътят рязко изви и пустинята свърши, за да отстъпи място на ливади с висока, синя, остра на вид трева. След малко около нас се появиха хълмове и в полите на третия паважът свърши, а ние продължихме по тесен черен път. Той беше добре утъпкан и се промъкваше сред все по-големи хълмове, по които сега започнаха да се появяват малки храстчета и шубраци с бодли, подобни на щикове.
След близо половин час хълмовете изчезнаха и ние навлязохме в гора от тумбести, едростволести дървета с ромбовидни листа в есенно оранжево и пурпурно.
Започна да ръми слаб дъжд и беше пълно със сенки. От слоевете подгизнали листа взе да се издига бледа мъгла. Някъде в далечината отдясно прозвуча вой.
Воланът смени формата си още три пъти, като последната му версия беше дървен осмоъгълник. Сега колата бе доста висока и отнякъде се бяхме сдобили с фигурка на предния капак във формата на фламинго. Въздържах се да коментирам тези неща, просто се приспособявах към каквито позиции заемаше седалката и към новите начини за управление, които превозното средство изискваше. Рандъм, обаче, погледна към волана, точно когато прозвуча нов вой, поклати глава и изведнъж дърветата станаха много по-големи, гъсто окичени с пълзящи растения и нещо като син воал от мъх, а колата почти върна нормалния си вид. Хвърлих поглед на индикатора за горивото и видях, че разполагаме с половин резервоар.
— Напредваме — отбеляза брат ми и аз кимнах.
Пътят внезапно се разшири и се обзаведе с бетонна повърхност. От двете му страни имаше канавки, пълни с кална вода. По нея плуваха листа, малки клончета и разноцветни пера.
Изведнъж ми се зави свят и главата ми олекна, но още преди да съм успял да реагирам Рандъм подхвърли:
— Дишай бавно и дълбоко. Минаваме напряко и за известно време атмосферата и гравитацията малко ще се различават. Смятам, че досега имахме голям късмет и искам да го използвам докрай — да стигнем колкото е възможно по-близо, колкото е възможно по-бързо.
— Чудесна идея — одобрих аз.
— Може да е, може и да не е — отвърна той. — Но смятам, че си струва да… Внимавай!
Изкачвахме се по един хълм и някакъв камион изскочи отсреща и се втурна надолу към нас. Той караше от неправилната страна на пътя. Кривнах, за да го избягна, но и камионът изви. В последния момент трябваше да изскоча от шосето върху левия банкет и се приближих съвсем до ръба на канавката, за да не се сблъскаме.
От дясната ми страна гумите на камиона изсвириха и той спря. Опитах отново да се върна на пътя, но бяхме затънали в меката почва.
После чух затръшване на врата и видях, че шофьорът излезе от дясната страна на кабината — което означаваше, че той по всяка вероятност си е карал от правилната половина, а ние сме били не където трябва. Бях сигурен, че никъде в Щатите движението не е по английски образец, но до този момент вече се бях уверил, че отдавна сме напуснали Земята, която познавах.
Камионът беше цистерна. Върху страната му пишеше ЗЮНОКО с големи, кървавочервени букви, а под тях се мъдреше девизът: „Ний пукривъми целя свет“. Шофьорът ме покри с обиди, щом излязох навън, заобиколих колата и започнах да се извинявам. Той беше едър колкото мен, имаше конструкция на бирена бъчва и в едната си ръка държеше щанга.
— Вижте, казах ви, че съжалявам — обърнах се към него аз. — Какво още искате да направя? Никой не пострада и няма щети.
— Не бива да пускат скапани шофьори като теб по пътищата! — изкрещя той. — Ти си подвижна заплаха!
Рандъм излезе от колата и се намеси:
— Господине, най-добре е да си продължите по пътя! — В ръката му имаше пистолет.
— Махни това — обадих се аз, но той само запъна ударника.
Шофьорът се обърна и хукна да бяга, с разширени от ужас очи и увиснала челюст.
Рандъм вдигна пистолета, прицели се внимателно в гърба на мъжа и аз едва успях да му блъсна ръката встрани, точно когато натискаше спусъка.
Куршумът одраска пътната настилка и рикошира.
Рандъм се обърна към мен с почти бяло лице.
— Що за глупости вършиш! Изстрелът можеше да попадне в резервоара!