Последните българи
- Автор: Маринов Делиян
- Серия: Колекция "Дракус" #14
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-95-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последните българи». Краткое содержание книги:
Мъртъв.
Жената се паникьоса. Изпусна свещта на земята и тръгна слепешком към стаята си. Ненадейно обаче се блъсна в малкия скрин и събори стоящото върху него огледало. То падна на земята и шумно се разби на парчета.
Лоша поличба. Поредната, пресякла живота на старицата.
Първо, мъжът ѝ почина срещу огледалото.
Второ, тя счупи това огледало в непохватността си…
Изведнъж котката започна да съска. В тъмницата Спаска попадна на поредната мебел, препречваща пътя ѝ — този път малко трикрако столче.
Загуби равновесие и падна на студения под. В това време съскането на Писана стана по-настоятелно, а къщата се разтресе. Отвсякъде заприиждаха на талази различни шумове, шепоти, писъци, съчетани в обща какофония. Жената започна да се търкаля по пода и да мята крайниците си, стенейки, плувнала в пот.
Къщата се тресеше, сякаш невидима ръка я удряше. Толкова силно, че мебелите се разместваха. Спаска не ги виждаше, но усещаше всичко прекалено добре. Леглото, на което лежеше покойният ѝ мъж, се приближаваше към нея.
Плачеше и се опитваше да се надигне, но подът се люлееше. Сетне започна да се върти. Не тя. Къщата. Водовъртеж от мебели, предмети и пространство, в което се бе свила и не можеше да контролира.
Хаотични картини нападнаха съзнанието ѝ.
Снимките, които беше разглеждала. Сега обаче лицата, които си спомняше — тези на родителите, сина, съпруга и приятелите — бяха изкривени. Сякаш бяха в агония.
Тя закрещя, но къщата не спря да се върти.
Ударите по стените се увеличаваха и сякаш приближаваха. Леглото също се беше озовало на сантиметри от нея. Хвана го и се надигна, плъзвайки се в него. Там се озова до тялото на покойния си съпруг. Свещта бе паднала долу, на земята. Някак си не бе изгаснала и все още гореше.
Спаска се пресегна и я вдигна, насочи я към трупа до себе си. Там видя отново Писана, този път застанала над главата и впила зъби в изстиващата плът.
Ето откъде беше кръвта по муцуната ѝ!
Спаска се хвърли с писък от леглото и отново се озова на продължаващия да се върти под. Трополенето се усилваше. Тя се гърчеше…
Изведнъж се сепна.
И отвори очи…
Беше утро.
Виждаше мухлясалия таван над собственото си легло. Слънчевите лъчи вече се бяха промъкнали в стаята, въпреки облепените прозорци.
Баба Спаска се надигна и въздъхна.
— Просто кошмар — каза си. — Просто кошмар…
Тогава чу настойчивото тропане от ужасния си сън отново. Този път идващо от входната врата.
— Събирай си набързо багажа, качвай се в москвича и да отпътуваме. Веднага! — Серафим връхлетя в къщичката ѝ, избутвайки я от прага.
Влезе и продължи директно към кухнята. Докато тя успее да се обърне натам, той вече се бе върнал отново при нея.
— Къде са ти най-ценните вещи? Ще помогна да ги съберем, след което се махаме веднага!
— Но… — започна Спаска, ала думите ѝ се сподавиха в мощна кашлица.
— Няма „но“! Трябва да тръгнем до половин час, че и по-малко.
Мъжът, все така в камуфлажни яке и панталон, се насочи към спалнята ѝ.
Спаска се окопити и го последва. Като влезе в стаята, видя как събира небрежно разпилените ѝ по столове и ракли дрехи в торби.
— Какво правиш бе, Серафимчо? Акъла ми вземаш!
— Налага се да се махнеш. Въпрос на живот и смърт е.
— СЕРАФИМЕ! — успя да извика жената.
Тонът ѝ успя да го накара да се спре. Старецът седна на леглото и закри главата си с шепи. Тя се приближи до него. Внимателно положи ръка на оредяващото му теме.
— Спаске, мародерите са тук!
Като чу това, Спаска отвори широко очи.
— Но… как? Защо… Отново ли?
— Да, отново… Сутринта, на път за извора, ги видях. Явно са пристигнали още снощи. Петимата. Познах ги веднага. Закусваха и разговаряха.
— Какво ги чу да си говорят?
— Ще плячкосват. И този път са хвърлили поглед на твоята къща.
— Но, Серафиме… НЕ! — бабата изкрещя.
Тя се втурна към вратата. Енергия, породила се от внезапно появилата се заплаха, изпълни тялото ѝ. Застана до един от прозорците в коридора, който не беше облепен, и започна да оглежда двора и пътя, отвъд металната мрежа, оградила скромния имот.
Всички ги наричаха „мародерите“. Мъже на средна възраст, обикалящи селата в Родопите и обиращи домовете на стари хора. Незнайно откъде, те имаха информация за всеки имот и живущите в него. Спаска беше слушала не една или две истории за бандитите. Славата им се носеше във всички околни села. И колкото повече се обезлюдяваше дадено селище, толкова по-удобна мишена беше то за пътуващите престъпници.
Спаска усети добре позната ръка на рамото си. Серафим беше зад нея.