Пясъчна буря
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пясъчна буря». Краткое содержание книги:
Преди двайсет години богат британски финансист изчезва близо до Убар, легендарния изгубен град, погребан под пясъците на Оман.
Сега една научна експедиция, водена от дъщерята на финансиста, се готви да разбули тайните на пустинята. Ще открият обаче нещо по-красиво и от най-смелите си мечти… и по-смъртоносно.
Убар крие мощен енергиен източник, който може да захрани цялата горна земя… ако може да бъде впрегнат и удържан. Но преди да са поели към повърхността, изследователите попадат в капан. Защото същата живителна сила, която може да захрани с енергия целия свят, е на път да се излее в невиждана, поразяваща буря, помитаща всичко по пътя си…
Сафиа вдигна вежди учудено, но той така и не и обясни защо е избрал да спаси именно това.
Продължиха напред през пустинята. Зад тях от платото извираше вода и бавно пълнеше падината.
Сафиа вървеше с Омаха и го държеше за ръка. Хората си говореха шепнешком. Сафиа забеляза Пейнтър, който вървеше сам.
— Само за минутка — каза тя, стисна ръката на Омаха и я пусна.
Тръгна към Пейнтър и влезе в крачка с него. Той я погледна, в очите му — изненада.
— Пейнтър, аз… исках да ти благодаря.
Той се усмихна, меко и всъщност едва доловимо.
— Не ми дължиш благодарност. Това ми е работата.
Тя вървеше редом с него и знаеше, че той прикрива много по-дълбоко чувство. То прозираше в очите му, в начина, по който избягваше да срещне погледа и.
Тя погледна към Омаха, после отново към Пейнтър.
— Аз… ние…
Той въздъхна.
— Сафиа, ясно ми е.
— Но…
Той обърна лице към нея, сините му очи — наранени, но уверени.
— Ясно ми е. Наистина. — И кимна към Омаха. — Той е добър човек.
Искаше й се да му каже хиляда неща.
— Върви — тихо каза той с онази мека, изстрадана усмивка.
Понеже нямаше думи, които наистина да го утешат, Сафиа се върна при Омаха.
— Какво беше това? — попита той, като се опита думите му да прозвучат небрежно, но не постигна дори минимален успех.
Тя го хвана отново за ръката.
— Казахме си довиждане…
Групата се изкачи до билото на пясъчната падина. Зад тях вече се беше образувало истинско езеро, останките на платото едва се виждаха в центъра му.
— Има ли причина да се притесняваме дали всичката тази вода съдържа антиматерия? — попита Дани, когато спряха на билото.
Корал поклати глава.
— Комплексите от антиматерия и бакиболове са по-тежки от обикновената вода. Бакиболовете би трябвало да са потънали при оттичането на езерото в големия извор долу. С времето ще се смесят с водата в обширната подземна система и бавно ще се анихилират. Без да причинят някакъв катаклизъм.
— Значи това е краят — каза Омаха.
— Краят и на нашите способности — добави Лу’лу, застанала между Кара и Сафиа.
— Какво искаш да кажеш? — попита стресната Сафиа.
— Благословиите вече ги няма. — Без тъга, само с простичко примирение.
— Сигурна ли си? Лу’лу кимна.
— Случвало се е и преди. На други. Както ти казах. Това е крехък дар, който лесно се поврежда. Нещо стана по време на земетресението. Усетих го. Повей на вятър през тялото ми.
Кимания от другите жени Рахим.
— Магнитният импулс — каза Корал, дочула разговора им. — Такава мощна сила би била способна да дестабилизира бакиболовете, да ги срине. — Корал кимна към Лу’лу. — Когато някоя от вашите жени изгуби таланта си, той връща ли се някога?
Ходжата поклати глава.
— Интересно — каза Корал. — За да умножават митохондриите бакиболове в клетките, те сигурно се нуждаят от няколко бакибола като модел, като семена, като онези в първоначалното оплодено яйце. Но ако всички бъдат унищожени митохондриите не могат самостоятелно да породят нови.
— Значи способностите наистина са изчезнали — смутено промълви Сафиа. Погледна към дланите си, спомни си топлината и усещането за пълен покой. Изчезнали…
Ходжата взе ръката и в своята и я стисна. Сафиа усети дългата нишка време — от уплашеното момиче, изгубило се в пустинята и търсещо убежище сред скалите, до жената, която стоеше сега до нея.
Не, може би магията не беше изчезнала напълно.
Топлината и покоят, които беше изпитала преди, нямаха нищо общо с дарове или благословии. Те идваха от човешкия контакт. Топлината на семейството, покоят на увереността в себе си. Такава благословия би била достатъчна за всеки.
Ходжата вдигна ръка и докосна рубинената сълза под лявото си око. Каза тихо:
— Ние, Рахим, наричаме това Тъгата. Носим го като символ на последната сълза, проронена от царицата, когато е напуснала Убар, проронена за мъртвите, за самата нея, за онези, които ще носят нейното бреме. — Лу’лу отпусна ръка. — Тази нощ, под тази луна, името й вече е друго — просто „Фара“.
Сафиа преведе.
— Радост…
Старицата кимна.
— Първата сълза, проронена от щастие заради новия ни живот. Товарът най-после е вдигнат от плещите ни. Можем да напуснем сенките и отново да тръгнем под лъчите на слънцето. Времето ни в изгнание свърши.
Следа на душевен смут изглежда се бе задържала върху лицето на Сафиа.
Ходжата протегна ръка и бавно я обърна към себе си.
— Запомни, дете, че животът не е права линия. А кръг. Пустинята отнема, но и дава. — Освободи ръката си и махна към новото езеро, което се пълнеше зад тях. — Убар го няма, но Райската градина се върна.