Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Довиждане — каза той.
На слизане по заледената пътека, в първия ден на радостната Нова година, Мусаши крачеше тъжно — зимна птица със сменени пера, която отлита в черното небе. Чувстваше косата и ноктите си като лед. Можеше да види само парата от дъха си, която бързо полепваше на скреж по косъмчетата около устата му.
— Студено! — възкликна той на глас.
Надали и Седемте ледени ада ще са толкова мразовити! Защо, след като обикновено понася студа така лесно, тази сутрин той е толкова непоносим?
„Не е просто от тялото, отвърна той сам на въпроса си. Студен съм отвътре. Не съм се овладял, както трябва. Това е причината. Още ми се иска като пеленаче да се притискам до топла гръд и много лесно се разчувствам. Понеже съм сам, се съжалявам и завиждам на хората, които имат хубави, топли домове. В сърцето си съм нечестен и подъл! Защо не мога да съм благодарен за независимостта и свободата да ходя, където пожелая? Защо не мога да отстоявам убежденията и гордостта си?“
Докато размишляваше над предимствата на необвързаността, болящите му крака се затоплиха чак до върховете на пръстите, а дъхът му се превърна в пара. „Странник без цел в живота и без благодарност за свободата, която има, не е повече от просяк! Разликата между просяка и великия странстващ свещеник Сайгьо е вътре в сърцето на човека!“
Изведнъж забеляза под нозете си някакъв бял проблясък. Стъпваше по крехък лед. Без да забележи, бе стигнал чак до замръзналия край на река Камо. И реката, и небето бяха още черни и на изток нямаше и признак за приближаването на зората. Нозете му се спряха. Някак го бяха отвели благополучно в тъмнината от хълма Йошида дотук, но сега не им се искаше да продължат.
В сянката на речната дига Мусаши събра клечки, парчета дърво и всичко друго, годно за горене и после се зае да чука кремъка си. Получаването на първото пламъче изискваше труд и търпение, но най-сетне няколко сухи листа се подпалиха. Също като грижлив дърводелец, младежът се зае да трупа върху тях клечки и клончета. От един момент нататък огънят бързо тръгна и раздухан от вятъра, се замята срещу своя създател, готов да му опърли лицето.
Мусаши взе оризовите питки, които му даде леля му и една по една ги препече на пламъка. Те покафеняха и се издуха като мехури, което му напомни за новогодишните вечери в детството му. Питките нямаха никакъв вкус освен на ориз; не бяха нито солени, нито подсладени. Докато ги дъвчеше, си помисли, че простият оризов вкус е подобен на вкуса на действителността наоколо му. „Това е моят собствен новогодишен празник“, помисли си Мусаши щастливо. След като стопли лицето си на пламъка и напълни уста, всичко започна да му се струва доста забавно. „Хубава Нова година е това! Щом дори скитник като мен има пет добри оризови питки, значи небето дава на всеки да посрещне по някакъв начин Новата година. Мога да вдигна наздравица с реката Камо, а трийсет и шестте върха на планината Хигашияма са ми като украсена елха! Сега да пречистя тялото си и да изчакам първия изгрев.“
На брега на леденостудената река той развърза обито и свали кимоното и долните си дрехи. После се хвърли във водата и цамбуркайки като водна птица, старателно се уми.
Тъкмо стоеше на брега и триеше здраво кожата си, когато първите лъчи на зората пробиха един от облаците и затоплиха гърба му. Погледна към огъня и видя на дигата над него да стои някой — друг пътник, с различен вид и възраст, доведен тук от съдбата. Осуги.
Старицата също го бе забелязала и сега се провикна:
— Тук е! Негодникът е тук!
Обзета от радост и страх едновременно, тя едва не се строполи в несвяст. Искаше да извика още нещо, но гласът й заседна в гърлото; нейното треперещо тяло не искаше да й се подчинява. Седна внезапно в сянката на едно борче.
— Най-сетне! — зарадва се тя. — Най-сетне го откривам! Духът на чичо Гон ме доведе при него.
В торбата, която висеше на кръста й, Осуги носеше парченце от костите на чичо Гон и къдрица от косата му.
Откакто той умря, тя всеки ден му говореше. „Чичо Гон, казваше, макар теб да те няма, аз не се чувствам сама. Ти остана с мен, когато се зарекох да не се връщам в селото, без да съм наказала Мусаши и Оцу. Още си с мен. Може да си мъртъв, но духът ти винаги е до мен. Ние сме завинаги заедно. Гледай ме! Никога няма да позволя Мусаши да избегне наказанието си!“
Наистина чичо Гон умря само преди седмица, но Осуги бе решена да му остане вярна, докато и тя стане на пепел. През изминалите няколко дни тя продължаваше преследването с яростта на ужасната Кишимоджин, която, преди Буда да я обърне към вярата, убивала други деца, за да храни своите — говори се, че погубила петстотин, хиляда и дори десет хиляди.