Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Скоро вътре с клатушкане влязоха шест-седем мъже начело с Уеда Рьохей, който дори и при тези унизителни обстоятелства продължаваше да се надува от гордост, че е един от Десетте майстора на сабята на Дома Йошиока.
— Какво става тук? — попита той със застрашителен поглед.
Като се опитваше да даде на заемодавците да разберат, че не смята за нужно да обяснява положението, ученикът накратко разказа за станалото.
— Това ли е всичко? — попита презрително Рьохей. — Само тази сбирщина кожодери ли? Какво значение има кога ще се платят сметките, ако все пак се плащат? Кажи на онези, които не искат да изчакват, да идат в залата за упражнения, ще си поговоря с тях на моя си език.
Пред лицето на тази заплаха кредиторите се разстроиха. Заради изрядността на Йошиока Кемпо в паричните въпроси — без въобще да става дума и за това, че той бе военен учител на шогуните Ашикага — те се бяха прекланяли пред дома Йошиока, унижаваха се, даваха им стоки на изплащане, пари на заем, идваха всякога, когато ги повикат и си тръгваха, когато им наредят, казваха „да“ на всичко и дори повече. Денят, в който се оставеха да бъдат сплашени със закани като тази на Рьохей щеше да е денят, в който търговското съсловие да загуби препитанието си. А без тях какво ще правят самураите? Да не би и за миг да си въобразяват, че могат да правят всичко сами?
Докато стояха и недоволстваха, Рьохей ясно им даде да разберат, че ги смята за не повече от тор.
— Сега добре. Вървете си у дома! Нямате полза да висите тук.
Търговците се умълчаха, но не помръднаха да си ходят.
— Изхвърлете ги! — кресна Рьохей.
— Това е нечувано, господине!
— Какво толкова нечувано има? — попита самураят.
— Пълно безочие!
— Кой казва, че било безочливо?
— Но наистина е безочливо да ни изхвърляте!
— Тогава защо не си тръгнете тихо и кротко? Имаме работа тук.
— Ако не беше последният ден на годината, нямаше да идваме да се молим. Преди края на деня парите, които ни дължите, ни трябват, за да уредим собствените си дългове.
— Лоша работа. Много лоша! Сега вън!
— Не може така да се държите с нас!
— Достатъчно слушах оплакванията ви!
Гласът на Рьохей пак стана сърдит.
— Никой няма да се оплаква — стига само да платите!
— Елате тук! — заповяда Рьохей.
— К-кой?
— Всички, които са недоволни.
— Това е лудост!
— Кой каза това?
— Нямах вас предвид, господине. Говорех за п… положението като цяло.
— Млък!
Рьохей хвана мъжа за косата и го изхвърли през страничната врата навън.
— Някой друг да има оплаквания? — изръмжа той. — Няма да търпим паплач като вас да ни иска какви ли не суми в дома ни. Няма да позволя това! Дори Младият учител да поиска да ви плати, аз няма да му дам да го направи.
При вида на Рьохеевия юмрук заемодавците се заблъскаха в надпревара да стигнат по-бързо до портата. Веднъж излезли навън обаче, проклятията им към дома Йошиока станаха двойно по-злостни.
— Как само ще се смея и ще пляскам с ръце, като видя на тази сграда табелата „Продава се“! Не им остава още много.
— Казват, че нямало да платят.
— Как може?
В това време Рьохей, който се държеше за корема от смях, отиде до задната част на къщата. Останалите ученици тръгнаха с него към стаята, където Сеиджуро стоеше сам и мълчалив, приведен над мангала.
— Млади учителю — започна Рьохей, — толкова сте се умълчал. Да не би нещо да не е в ред?
— О, не — отвърна Сеиджуро, донякъде ободрен при вида на своите най-верни последователи. — Но вече денят не е много далеч, нали?
— Не е — съгласи се Рьохей. — Заради това сме дошли да ви видим. Не трябва ли да определим времето и мястото и да известим за тях Мусаши?
— Ами, да, предполагам, че да — отговори отнесено Сеиджуро. — Мястото… Къде ще бъде добре? Какво ще кажете за полето при Рендаиджи, западно от града?
— Това изглежда подходящо. А по кое време?
— Преди да са свалили новогодишните украси или след това?
— Добре ли е осми?
— Не е ли осми годишнината от смъртта на учителя Кемпо?
— А, така е. В такъв случай, защо не девети? В седем часа сутринта? Нали е добре така?
— Хубаво. Тази вечер ще закачим обява на моста.
— Добре.
— Вие готов ли сте? — попита Рьохей.
— Аз бях готов през цялото време — отвърна Сеиджуро, който не би и могъл да отговори другояче.
Всъщност не бе и обмислял възможността да загуби от Мусаши. Обучавал се от детски години под ръководството на баща си и никога непобеждаван от когото и да било в училището, дори и от най-възрастните и най-добре обучени ученици, той не можеше да си представи, че ще бъде надвит от този млад, неопитен, тромав селянин.