Спиращият войната

— Сети ли се вече?

— Казармите на Безжизнените — отвърна Ларимар. — Ако този тунел продължава така, ще ни отведе право до тях.

Лайтсонг кимна и попита:

— Защо ще им трябва таен тунел до казармите? Всеки бог може да отиде там когато си поиска.

Ларимар поклати глава. Заслизаха в тунела. И, разбира се, много скоро стигнаха до дървен капак в тавана, който — след като го избутаха — водеше в един от тъмните складове с Безжизнените. Лайтсонг потръпна, като видя безкрайните редици крака, смътно осветени от лампата му. Затвори капака и продължиха по тунела.

— Върви в каре — промълви той.

— С врати горе към всяка от казармите на Безжизнените, несъмнено — каза Ларимар. Пресегна се, откърти бучка пръст от стената и я стри между пръстите си. — Този тунел е по-нов от предишния горе.

— Трябва да продължим. Стражите в палата на Мърсистар знаят, че сме тук. Не знам на кого ще кажат, но искам да приключим с огледа, преди да са ни изгонили.

Ларимар потръпна. Върнаха се по стръмния тунел до главния, точно под палата. Лайтсонг все още усещаше живот в един от страничните тунели, но предпочете да огледа друго разклонение. Скоро стана ясно, че то се раздвоява и завива многократно.

— Тунели към някои от другите палати — предположи той и опипа една от дървените подпорни греди. — Стар е… много по-стар от тунела към казармите.

Ларимар се съгласи със заключението му.

— Е, добре — каза Лайтсонг. — Време е да разберем накъде отива главният тунел.

Затвори очи и се помъчи да определи колко близо е животът. Едва се чувстваше, почти на границата на усета му. Ако всичко останало в тези катакомби не беше само камък и пръст, изобщо нямаше да го е забелязал. Тръгнаха колкото се може по-тихо.

Като че ли можеше да се движи удивително безшумно. Дали това не беше забравен опит от предишния му живот? Определено беше по-добър от Ларимар. Разбира се, и една търкаляща се по склон канара щеше да се движи по-безшумно от Ларимар, да не говорим за тежкото му пухтене.

Тунелът продължи известно време прав, без разклонения. Лайтсонг погледна нагоре и се опита да прецени какво има над тях. „Дворецът на Бога крал?“ Не можеше да е сигурен. Трудно беше да се прецени посоката и разстоянието под земята.

Чувстваше се въодушевен. Възбуден. От никой бог не се очакваше да прави това. Да се промъква посред нощ през тъмни тунели, да търси тайни и улики. „Странно — помисли той. — Дават ни всичко, което си мислят, че бихме могли да искаме. Тъпчат ни с усещания и преживявания. Но истинските чувства — страх, тревога, възбуда — са напълно изгубени за нас.“

Усмихна се. Чу някакви гласове, угаси лампата и се запромъква напред още по-тихо, като махна на Ларимар да се задържи назад.

— … държа го горе — говореше мъжки глас. — Дойде за сестрата на принцесата, точно както казах.

— Значи имаш каквото искаш — отвърна му друг глас. — Сериозно, твърде много внимание му обръщаш.

— Не подценявай Вашер — каза първият глас. — Постигнал е в живота си много повече от сто души и е направил повече за доброто на всички хора, отколкото изобщо би могъл да проумееш.