Проходът

Оставаше само момичето, което само̀ да разкаже историята си. Това момиче от Никъде, затворено в мехура си от мълчание. Значението на нейната поява беше очевидно: имаше още някой жив там някъде. Които и където и да бяха тези хора, те бяха отхвърлили в дивия свят беззащитно момиче, което някак беше успяло да стигне дотук. Факт, който Санжай смяташе, че трябва да бъде определен като добра новина, причина за открито празненство, а въпреки това в часовете след пристигането ѝ беше настанало повече от тревожно мълчание. Колко пъти беше дочул: Не сме сами. Това означава. Светът все пак не е пълно мъртвило.

Заради Учителката, помисли той. И то не само заради факта, че Учителката е мъртва, ами заради казаното от Учителката в деня, в който излизаха от Убежището. Обикновено когато хората си спомняха за това, се разсмиваха, разказваха историята на излизането си. Не ми се вярва чак, че вдигнах такава врява! казваха. Да ме бяхте видели как рева! Сякаш не говореха за себе си като деца, като невинни същества, които трябва да се възприемат с разбиране и състрадание, а за някакво напълно различно същество, което се наблюдава отдалеко и с лека насмешка. Така беше: щом човек научеше, че светът е място, в което вилнее смъртта, той вече не се възприемаше като дете. Да гледа болката по лицето на Маусами, в деня на нейното излизане, беше едно от най-страшните преживявания в живота на Санжай. Някои хора така и не успяваха да го преодолеят, предаваха се. Но повечето намираха начин да продължат. Откриваха начин да съхранят някъде надеждата, да я бутилират и да я поставят на някоя лавица, после да поемат задълженията в своя живот. Самият Санжай го беше сторил, а също Глория и дори Маусами; всички те.