Тъмна е луната

Светлините угаснаха, кулата пак почерня, но стърчащите по нея шипове, прътове и кълба заискриха бледо. За миг се появи и трепкащ зелен ореол около Каркарон. Настъпи сякаш нескончаема тишина.

Съвсем ненадейно над върха на кулата сякаш изгря ново слънце и разпръсна яркочервени лъчи, които принудиха всички да закрият очите си. Силуетът на Каркарон се разкриви, все едно по каменните зидове плъзнаха вълни, все по-ускорени и звънящи. От основите се разнесе разтърсващ тътен, залюлял и скалите под краката им.

Грохотът се превръщаше в бръмчене, изтъняваше до чегъртане на нокти по дъска и накрая до стъргане на нож по стъкло. Вече звучеше като пронизителен вой на милион безтелесни души в пустотата. След миг престанаха да го чуват.

Настъпи неочаквано затишие, но напрежението не спадаше. Островърхият покрив на кулата се разцепи и зелените плочи се разхвърчаха като конфети. Във въздуха щръкнаха разкъсани ивици бронз и наподобиха цъфнало цвете.

Нещо тъмно се провираше през разнебитените греди и метал, крепили покрива. То събираше светлината в себе си като безплътна леща, като взиращо се безмилостно око.

Рулке стоеше върху машината и нехайно опираше ръка на лостовете. До него, малка и бледа, с коса като пламък в неземното сияние, беше Каран.

Лиан изкрещя името й, но тя сякаш гледаше през него и не отговори.

Мендарк стоеше неподвижно като препарирано влечуго, ококорил хлътналите си очи. От потреса въздействието на подмладяващото заклинание слабееше.

— Не! — прошепна той и падна по лице на леда.

Машината се завъртя във въздуха и безплътната леща се обърна точно към вцепенената група. Между ботушите на Лиан амулетът пламна и потъна в разтопения сняг.

— Махни се! — задъхано извика Малиен на Рулке. — Не можеш да се пребориш с нас.

— Нищо ли няма да направите? — изхлипа Лиан.

— Не и тук. Не и срещу това — изрече Игър и стъписа всички с хладнокръвието си.

Мигът от кошмарите му бе настъпил и той бе решен да се изправи срещу страховете си и да умре.

С мълчанието си Рулке осмиваше тяхната безпомощност по-силно от всякакви думи. Изопна ръка като копие, сочеше зад тях.

Лиан се обърна на изток, оковите ожулиха краката му и той се подпря на Лилис, за да не падне. Облаците се бяха разнесли. В студената ясна нощ се виждаше тъмната гора, искряща ивица бележеше руслото на ручея, изтичащ от Черното езеро. Но всички гледаха по-нагоре, към хоризонта.

Огромният издут лик на луната изпълзяваше в небето. Мрачно червено петно се бе завъртяло към горния й край. Лиан затаи дъх. Целият грамаден кръг се отдели от хоризонта и увисна. Тогава съзряха по-малкото черно петно. Тъмната страна на луната беше обърната към Сантенар в средзимната нощ.

— За пръв път след превземането на Скейн — промълви Шанд. — Случило се е преди хиляда осемстотин и тридесет години. То също е било предсказано.

Всички се свлякоха в снега, сякаш ги притисна бремето на пророчеството.

— Край на надеждите — изрече Шанд. — Онази, която бе предопределена да възстанови равновесието, е мъртва.