Преродена любов

* * *

— Как си?

Лейла повдигна натежалите си клепачи и погледна към Куин, като обходи тялото му с очи, за да достигне до лицето. Застанал от нейната страна на леглото, той беше напълно облечен, масивен и далечен, притеснен, но не груб.

Знаеше как се чувства. С отминаването на мощната огнена вълна на нуждата часовете на напрежение, блъскането и дрането с нокти бяха избледнели в съзнанието им като сън. Докато двамата се намираха в плен на преживяването, изглеждаше, сякаш вече нищо няма да е същото, че завинаги ще бъдат преобразени и променени от тези вулканични изригвания.

Но сега. Кроткото завръщане към нормалния ритъм изглеждаше също толкова значимо и заличаваше всичко останало.

— Мисля, че съм готова да стана — отговори тя.

Той беше така добър да й предоставя кръв от вената си и да й носи храна, а тя остана на легло в продължение на двайсет и четири часа според традицията, спазвана в Светилището, щом Примейлът легнеше с Избраница.

Обаче вече беше време да се размърда.

— Можеш да останеш тук, ако искаш — Куин застана пред дрешника си и започна да се въоръжава за нощта. — Почини си още малко. Отпусни се.

Не, това вече го бе правила достатъчно дълго. Подпря се на ръце и очакваше да почувства замайване, но с облекчение установи, че не й се вие свят. Чувстваше се силна.

Нямаше как другояче да го формулира — усещаше тялото си да кипи от сили. Спусна крака от леглото и прехвърли тежестта си върху босите си ходила, после бавно се изправи. Куин мигом се озова до нея, но тя не се нуждаеше от подкрепа.

— Мисля да си взема душ — обяви.

Ами после? Нямаше представа какво щеше да прави.

— Искам да останеш тук — заяви Куин, като че прочел мислите й. — Ще останеш тук. С мен.

— Не знаем дали съм бременна.

— Още една причина да го раздаваш по-кротко. А ако си, ще останеш при мен за постоянно.

— Добре — нали все пак щяха да бъдат заедно във всичко това. Ако изобщо «това» съществуваше.

— Излизам да се бия, но телефонът ми винаги е у мен и оставих един за теб върху нощното шкафче — той й показа своя, а после посочи към шкафчето до главата й. — Обади ми се или изпрати съобщение, ако имаш нужда от мен. Разбрахме ли се?

Лицето му беше изключително сериозно, а очите му бяха фокусирани върху нея с решителност, която й даваше представа колко е талантлив на бойното поле. Нищо и никой нямаше да застане на пътя му, ако тя го повикаше.

— Обещавам.

Той кимна и тръгна към вратата. Преди да я отвори, спря и сякаш търсеше подходящите думи.

— Откъде ще разберем дали няма...

— Да пометна ли? Ще започнат спазми и после ще дойде кървенето. Няколко пъти съм виждала да се случва в Другата страна.

— Ще бъдеш ли в опасност, ако стане така?

— Не, доколкото ми е известно. Не и толкова рано.

— Не е ли редно да останеш на легло?

— След първите двайсет и четири часа, ако е писано да се случи, ще се случи. На този етап независимо дали съм активна, или не, заровете ни вече са хвърлени.