Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
— Така ли посрещате своята кралица? — попита ги строго тя. — Къде са Рейнард и Торберт? — За тези двамата беше съвсем неприсъщо да пропуснат възможността да й се подмажат. Торберт винаги много показно падаше на колене да умие нозете й.
— Не познавам мъжете, за които говорите — отвърна й един с червена звезда на палтото, — но ако са от Вярата, Седмината несъмнено се нуждаят от службата им.
— Септон Рейнард и септон Торберт са от Преблагочестивите и ще се разгневят много, като научат, че сте ме спрели. Нима ми отказвате правото да вляза в свещената септа на Белор?
— Ваше величество — отвърна й сивобрадият с изкривеното рамо. — Вие сте добре дошла тук, но мъжете с вас трябва да оставят оръжията си. Оръжията вътре са недопустими, по повелята на Върховния септон.
— Рицарите на Кралската гвардия не оставят мечовете си дори в присъствието на краля.
— В къщата на краля властва думата на краля — отвърна й старият рицар. — Но това е къщата на боговете.
На лицето й изби червенина. Само една дума на Мерин Трант и сивобрадият гърбушко щеше да срещне боговете си по-скоро, отколкото би му харесало. „Не тук обаче. Не сега“.
— Изчакайте ме — каза тя сдържано на Кралската гвардия и сама се заизкачва по стъпалата. Двамата копиеносци отместиха копията. Други двама натиснаха крилата и те се разтвориха с тежко скърцане.
В Залата на Светилниците Церсей завари двадесетина септони, паднали на колене, но не в молитва — търкаха пода със сапунена вода. Груботъканите им роби и сандали накараха Церсей да ги вземе за врабци, докато един не вдигна глава. Лицето му беше червено като цвекло, а по дланите му се бяха разкъсали мехури и кървяха.
— Ваше величество…
— Септон Рейнард? — Кралицата не можеше да повярва на очите си. — Какво правите тук, на колене?
— Търка пода. — Отговорилият беше с педя по-нисък от кралицата и тънък като клечка. — Работата е форма на молитва, преугодна за Ковача. — Изправи се, с четка в ръката. — Ваше величество. Очаквахме ви.
Брадата му беше сиво-кафява и късо подстригана, косата — вързана на стегнат възел зад тила. Макар робите му да бяха чисти, бяха изтъркани и на кръпки. Ръкавите си беше навил над лактите и бяха сухи, но платът под коленете беше подгизнал. Имаше остро лице с хлътнали, кафяви като кал очи. „Бос е!“, изуми се тя. Стъпалата му бяха грозни, корави и покрити с мазоли.
— Вие сте Негова върховна святост?
— Ние сме.
„Отче Небесен, дай ми сила“. Кралицата разбра, че се очаква да коленичи, но подът беше мокър от сапунена пяна и мръсна вода и тя не гореше от желание да съсипе роклята си. Изгледа отгоре коленичилите старци.
— Не виждам септон Торберт.
— Септон Торберт е заключен в килията за наказания, на хляб и вода. Грешно е човек да е толкова дебел, когато половината кралство гладува.
Кралицата бе изтърпяла предостатъчно за един ден. Реши да не крие гнева си.
— Така ли ме посрещате? С четка в ръката и мокър? Знаете ли коя съм?
— Ваша милост е кралицата регент на Седемте кралства — отвърна той, — но в „Седемлъчата звезда“ е писано, че както хората се кланят на своите господари и господарите се кланят на своите крале, тъй кралете и кралиците трябва да се кланят пред Седмината, Които са Един.
„Да му коленича ли ми казва?“ Значи не я познаваше.
— Трябваше да ме посрещнете на стъпалата в най-хубавите си роби, с кристалната корона на главата.
— Ние нямаме корона. Церсей се намръщи още повече.
— Милорд баща ми подари на предшественика ви рядко красива корона, от кристал и предено злато.
— И за този дар го почитаме в молитвите си — отвърна Върховният септон, — но бедните имат повече нужда от храна в стомасите си, отколкото ние от злато и кристали на главата ни. Короната беше продадена. Както и другите в съкровищницата ни и всичките ни пръстени, раса от златоткан и среброткан плат. Вълната пази също толкова топло на човек. Затова Седмината са ни дали овце.
„Той е съвсем луд“. Преблагочестивите сигурно също бяха полудели, за да издигнат това същество… полудели или ужасени от просяците пред вратите им. Слухарите на Кибърн твърдяха, че септон Люсиън бил на девет гласа от избора, когато вратите поддали и врабците нахълтали във Великата септа, понесли водача си на рамене и с брадви в ръце.
Изгледа го ледено.
— Можем ли да поговорим някъде насаме, ваша святост?
Върховният септон връчи четката си на един от Преблагочестивите.
— Ще ни последва ли ваша милост?
Преведе я през вътрешните врати в същинската септа. Стъпките им отекваха. В цветните лъчи, процеждащи се през витражите на големия купол, се рееха прашинки. Ухаеше на тамян, свещите грееха като звезди до седемте олтара. Хиляди примигваха за Майката и не по-малко за Девата, но свещите за Странника човек можеше да преброи на двете си ръце и пак да му останат пръсти.