Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Тя подръпва ръкава му с приятелски укор, вече запозната със склонността му да се отплесва и решена да не допусне това да стане сега.
— Хайде тоз път да не го правим на улицата — предлага тя. — Знам едно тихо място, където можем да си поговорим.
— Така да бъде — отвръща Хенри незабавно. Сега е неин ред да се учуди. По лицето й преминава странно изражение — наполовина покровителствено, наполовина уплашено — но това е само за миг.
— Решено, значи — казва тя.
Той тръгва редом с нея. Тя го води и постоянно се озърта, като че ли води куче, на което не може много да се разчита, че ще я следва. За глупак ли го взема? Всъщност би трябвало да му е все едно какво си мисли тя. Важното е, че Бог вижда истинската причина той да приеме поканата й.
— Не е кой знае какво — отбелязва тя, посочвайки му една къща в джорджиански стил с рушаща се фасада. Първото впечатление на Хенри е, че фасадата има вида и цвета на свинска кожа; мазилката се лющи на мехури, тук-там се вижда и плесен. Но преди той да е успял да я огледа по-внимателно, тя вече го е повела през двора, пълен с оскубани кокоши пера, и го въвежда през вратата в едно мрачно антре. Той, Хенри Ракъм, може би бъдещ свещеник на тази енория, е прекрачил прага на дом, обитаван от проститутки.
На пода има ориенталски килими, но те са протрити, дъските скърцат тихо под стъпките му. Едната стена на коридора е хлътнала, а другата — издута. Раираните тапети са набръчкани като зле подбрани дрехи, по тях има окачени някакви картини в рамки, но стъклата са запотени и не се вижда нищо. От вътрешността на къщата се долавя миризма на нещо влажно и застояло, което напомня на… напомня на какви ли не неща, които Хенри Ракъм не е познал досега.
— Горе въздухът е по-свеж — казва жената до него, очевидно притеснена, че той ще се откаже и ще си тръгне. Ако само знаеше убеждението му, че сблъсъкът с тази мизерия е полезен за него! Неведнъж Хенри е молил госпожа Фокс да му опише как изглежда отвътре един такъв дом със съмнителна репутация, но въпреки нейната откровеност, по този въпрос той съхрани розовия оттенък на представите си за някакви вакханалии. Нито здравият разум, нито съвестното изучаване на статистически изследвания, нито думите на госпожа Фокс — нищо не успя да пропъди от мислите му фантазиите, в които виждаше публичния дом като пищно обзаведено хранилище на плътски наслади. Сега, отрезвен от мириса на истината, той влиза в приемната; жалко помещение, обзаведено с тъмни, разнебитени мебели. Тук–там се виждат украшения от пожълтял порцелан и военни отличия. Стаята е осветена с газени лампи, въпреки че слънчевите лъчи се опитват да проникнат през дебелите завеси с цвят на бекон.
Точно пред стълбите, които водят нагоре, седи някакъв съсипан старец на инвалидна количка, почти незабележим под купчините шалове и плетени завивки.
— Седем пенса за ползване на стаята — казва той под нос, без да се обръща конкретно към някого. Хенри трепва, проститутката примигва и отправя смутен поглед към него, сякаш не е предполагала, че той може да е толкова неопитен, та да мисли, че тя притежава собствена стая.
— Само седем пенса, сър — шепне тя. — За човек като вас…
Още докато Хенри бърка за монети в джоба си, той бива озарен от прозрение: тази жена осигурява услуги за бедните. Не е предвидено да бъде ползвана от хора като него; най-вероятно нито един джентълмен от неговата класа не е прекрачвал прага на тази рушаща се, вмирисана дупка. Дори само дрехите на гърба му струват повече от обзавеждането на цялата стая — мебели, украшения, медали и всичко останало, взето заедно.
— Нямам седем пенса, ето ви един шилинг — мърмори той смутено, докато подава монетата. Разкривените пръсти на стареца се сключват около монетата, един вълнен пласт шалове се смъква от лицето му, разкривайки подут червен нос, бузи, осеяни с червени жилчици, и противна беззъба уста.
— Ресто не очаквай — хрипти старецът и се оригва. Наоколо замирисва на алкохол и вкиснала храна, той завърта инвалидната количка и се оттегля встрани, позволявайки на Хенри и проститутката да минат край него.
— Така — започва Хенри, след като си поема дълбоко дъх, докато двамата тръгват нагоре по стълбите. — Как се казваш?
— Каролайн, сър — отвръща тя. — Внимавайте къде стъпвате, сър. По тези дъски стърчат пирони, та е опасно.
Двата шилинга осигуряват на Хенри двайсет минути. Каролайн седи на крайчеца на леглото си. Обещала е тържествено на Хенри да не си прави лоши шеги. Хенри стои прав, опрял се на отворения прозорец. Почти не поглежда към Каролайн, докато задава въпросите си; като че ли се обръща към почернелите от сажди покриви или към задръстената от боклуци Чърч Лейн. От време на време се обръща към нея по за половин секунда, и тя му се усмихва. Той отвръща на усмивката й от учтивост. Тя си мисли, че усмивката му е неочаквано мила. Той си мисли, че леглото й прилича на ясли, застлани с парцали.