Вещиците: Полунощ [bg]

Казах му:

— Мой скъпи Ромер, само ако знаеш колко ми липсваш. Къде беше и какво научи?

И тогава едрата и красива фигура на Ромер тръгна към мен. Вече знаех, че никой друг не го вижда, защото всички ме гледаха с почуда — мърморещ на себе си глупак. Но не ми пукаше. Казах му:

— Седни при мен, Ромер, пийни с мен.

Тогава моят любим учител седна до мен и се облегна на масата. А после заговори някакви напълно неразбираеми неща. Никога не си чувал подобен език. Каза ми, че ще ме съблече насред кръчмата и ще ми достави удоволствие, което искал да направи още докато съм бил момче, и дори го правел, през нощта идвал в стаята ми и се смеел след това, като позволявал на другите да гледат.

Сигурно съм приличал на статуя. Взирах се в лицето на това чудовище, което ми шепнеше тези гнусотии с усмивката на Ромер, като някаква стара мръсница. Когато най-сетне устните му спряха да мърдат, устата му стана по-голяма и по-голяма, а езикът в нея — съвсем черен, огромен и лъскав като гръб на кит.

Като кукла на конци аз посегнах към писалката си, натопих я в мастилото и започнах да ти пиша това. Сега нещото вече го няма.

Но знаеш ли какво стори то, Стефан? Обърна съзнанието ми навътре. Накара ме да ти кажа една тайна. Разбира се, моят обичен Ромер никога не си е позволявал подобни неща с мен! Но навремето ми се искаше да го направи! И този дявол измъкна това откровение от мен — когато бях момче и лежах в леглото си, аз мечтаех Ромер да дойде, да дръпне завивките и да легне при мен. Мечтаех за подобни неща!