Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
Зад гърба му сякаш се отвори врата, извеждаща навън от реалността: все едно действителността на Хейвън се беше завъртяла на някаква тайнствена ос, подобно на подвижен библиотечен шкаф в замъка на призраците. Отзад се разкри печален черновиолетов пейзаж.
Косата на Ханк се развя покрай ушите му, яката на ризата му изплющя като изстрел със заглушител, а боклукът по асфалта — хартийки от бонбони, празни цигарени кутии и няколко опаковки от чипс — полетяха към тази дупка като засмукани. Завихреният въздух се устреми към вакуума на другото място. Някои от боклуците дори профучаха между краката на Питс, но имаше и такива, които според Ханк, преминаха директно „през“ тялото му.
Внезапно Питс сякаш олекна като онези хартийки по паркинга и също като тях изчезна в дупката. След него полетя и списанието му, а страниците му се вееха като криле на прилепи. „Имаш късмет, путьо“, помисли Ханк. „Поне ще си четеш нещо там в снабдителната ти база“. Столът на Питс се преобърна и се понесе по асфалта, после се заклещи в отвора. Въздушните вихри около Ханк вече бяха силни като в аеродинамична тръба. Той се приведе към касетофона и сложи пръст върху стоп-бутона.
Само че тъкмо преди да го натисне до слуха му долетя слаб вик от онова, другото място. Ханк се огледа и си рече: „Не. Не е Питс“.
Викът се чу отново.
„— … Хили…“
Той смръщи вежди. Това определено беше детски глас, дори имаше нещо познато. Нещо…
„— … дядо-о-о! Искам да се върна вкъщи-и-и…“
В това време във въздуха се разнесе някакво неясно дрънчене и скърцане: витрината на магазина зад Ханк, която беше хлътнала от експлозията в кметството миналата неделя, се изду напред и гръмна като балон. Обля го порой от стъкла, но нито едно дори не го одраска.
„— … моля ти се-е-е… не мога да диша-а-ам…“
Подредените във формата на пирамида консерви фасул се разлетяха около Ханк, тъй като дупката ги засмука и тях в отворената от него друга реалност. По асфалта дращеха и пълзяха двукилограмови полиетиленови торби с изкуствен тор и пакети с дървени въглища за домакински скари.
„Трябва някак си да го спра това чудо“, помисли Ханк и сякаш в потвърждение на мислите му една консерва фасул го хлопна в тила, отскочи високо във въздуха и потъна във виолетовочерния отвор.
„— Хили-и-и…“
Ханк удари стоп-бутона. Вратата моментално изчезна, а откъм заклещения стол се чу сухо изпращяване и нещо го сряза по диагонал на две. Едната му половина остана да се търкаля на асфалта, а от другата нямаше нито следа.
Ранди Крьогер, германецът собственик на „Кудър“ още от края на петдесетте години, сграбчи Ханк и го извърна към себе си.
— Витрината, Бък — рече той. — Ще трябва да я платиш.
— Няма проблеми, Ранди — кимна Ханк като разсеяно потриваше цицината, която се оформяше на тила му.
Крьогер се огледа и посочи останките от стола.
— И това също — обяви той и си влезе в магазина.
Така свърши месец юли.
5
„Понеделник, 1 август:“
Джон Лиандро свърши разказа си, допи бирата и се обърна към Дейвид Брайт:
— Как мислиш, какво ще каже той?
Брайт се умълча. Двамата с Лиандро седяха в бар „Дар“, претенциозно и натруфено жалко заведение в Бангор, за което можеха да се кажат само две положителни неща — намираше се точно срещу редакцията на „Дейли Нюз“ и всеки понеделник бутилка хайнекен струваше едва долар и четвърт.
— Според мене ще те прати в Дери да си довършиш оная история за страницата с местни вести — отвърна Брайт. — А после може да те пита дали не е време да идеш на психиатър.
Лиандро придоби вид на човек, съсипан от живота. Все пак беше едва двайсет и четири годишен и последните му два материала — за изчезването (разбирай „предполагаемата насилствена смърт“) на двамата щатски полицаи и за самоубийството на трети — му бяха изострили апетита за горещи репортажи от мястото на събитието. В сравнение със среднощната динамика на следствието по издирване на телата на ченгетата, довършването на материалчето за някакъв си банкет на ветераните от войната в Дери му се струваше пълна досада. В момента просто му се занимаваше само с парещи истории. А на Брайт почти му стана мъчно за малкото кретенче. При него това бе основната беда: Лиандро си беше чиста проба кретен. Да си кретен на двайсет и четири години е донякъде допустимо, но Брайт не се съмняваше, че Джони Лиандро щеше да си остане кретен и на четирийсет и четири… на шейсет и четири, та дори и на осемдесет и четири, ако изобщо доживееше до такава преклонна възраст.