Томичукалата

— Как не те е срам да ме изоставиш там долу с включен взривател, говедо! — каза той. — Ако още веднъж извършиш нещо такова — ти или кой да е друг в града — по-добре ме зарежете долу, и точка! Ясно ли е?

Очите на Ендърс гневно просветнаха, той си намести очилата доколкото можеше и се изправи. По плешивото му теме имаше кал.

— Ти май не знаеш с кого си имаш работа — рече Ендърс.

— Знам повече, отколкото си мислиш — прекъсна го Гардънър. — Чуй, Джони. Пък и вие останалите, ако слушате, както си мисля, чуйте и вие. Долу искам да имам интерком. И искам повече внимание от ваша страна. Всички знаем, че аз съм единственият в тъпия ви град, дето може да работи там долу без мозъкът му да стане на пюре. Искам внимание, чуваш ли?

Ендърс не откъсваше очи от него, но Гардънър смяташе, че се вслушва в нещо друго. В онези чужди гласове, чието решение чакаше. Да го чака. Гардънър бе толкова вбесен, че не даваше пукнат грош.

— Добре — тихо отвърна Ендърс и притисна длан към кървящата си устна. — Може и да си прав. Ще монтираме интерком и ще се постараем за повече… как го каза?

Той изкриви уста в някакво подобие на презрителна усмивка от типа, който Гардънър чудесно познаваше. Точно така се усмихваха хора като Арбърг и Маккардъл. Такива бяха и усмивките на всички онези, дето държаха в ръцете си ядрените оръжия, особено когато говореха на тема атомни съоръжения.

— Внимание. Думата е внимание, глупако! Ако не можеш да я запомниш, си я препиши от речника в къщата. — Той пристъпи към Ендърс и с голямо задоволство го видя как бързо направи две крачки назад, а презрителната му усмивчица мигновено изчезна. На мястото й се появи плаха тревога. — „Внимание“, Джони. Ще я запомниш, не се притеснявай. Всички ще я запомните. Ако не заради мене, поне заради Боби.

Двамата стояха до навеса с инструментите и машините. Очите на Ендърс се бяха смалили от страх, а Гардънър продължаваше да го гледа ожесточено, с кръвясали зеници.

„А в случай, че Боби умре, вниманието ви към мене положително ще придобие формата на бърза и безболезнена смърт. Само това може да се очаква от вас, нали? Няма ли да признаеш, че именно такова нещо напълно описва топографията на ситуацията? Нали така, шибан гаден плешив помияр нещастен?“

— Аз… ъ-ъ-ъ… Ние сме ти благодарни за откровеността — рече Ендърс.

Устните му нервно играеха. Виждаше се, че не му е останал нито един зъб.

— Няма защо.

— Но може би сега е наш ред да ти върнем жеста — продължи той, свали си очилата и започна да ги трие с потната предница на ризата си (което според Гардънър щеше само да ги зацапа още повече). В очите му отново проблесна злобна ярост. — Недей да удряш така, Джим. Предупреждавам те — всъщност „всички“ те предупреждаваме — да не си го позволяваш никога повече. Знаеш, че… ъ-ъ-ъ… в Хейвън стават известни промени…

— Хайде де. Не думай.

— И в резултат от тях хората са станали… ъ-ъ-ъ… доста сприхави… Мисълта ми е, че подобен удар може да се окаже голяма грешка.

— Я ми кажи, внезапни звуци сепват ли те?

— Не те разбрах… — Ендърс го изгледа учудено.