Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
Тогава офицерът, все така спокоен и учтив, покани пленницата си да влезе в къщата. Милейди със същата усмивка на лицето го улови под ръка и влезе с него през ниска и дъгообразна врата, откъдето сводест, осветен само в дъното коридор водеше към извита каменна стълба. После спряха пред някаква тежка врата. Когато младият човек я отключи, тя изскърца тежко и пред тях се откри стаята, предназначена за милейди.
С един поглед пленницата обгърна стаята с най-малките й подробности.
Това беше стая, удобна както за затвор, така и за жилище на свободен човек; но решетките на прозорците и външните резета на вратата навеждаха на мисълта, че е затвор.
За миг всичката душевна сила на тая жена, закалена все пак в най-страшни изпитания, я изостави; тя се отпусна на едно кресло, скръсти крака, сведе глава и всеки миг очакваше да влезе някой съдия и да започне да я разпитва.
Но никой не влезе — само двама или трима моряци внесоха куфарите и сандъците, оставиха ги в един кът и излязоха, без да продумат дума.
Офицерът се разпореждаше с моряците със същото спокойствие, което милейди забелязваше непрестанно у него, без той самият да промълви нито дума, като даваше заповеди с едно движение на ръката си или с едно изсвирване.
Сякаш за тоя човек и подчинените му говоримият език не съществуваше или беше излишен.
Най-после милейди не можа да устои повече и наруши мълчанието:
— За бога, господине! — извика тя. — Какво означава всичко това? Разсейте недоумението ми. Имам смелост да посрещна всяка опасност, която предвиждам, всяко нещастие, което ми е ясно. Къде съм и защо съм тук? Ако съм свободна, защо са тези решетки и тая врата? Ако съм пленница, какво престъпление съм извършила?
— Вие сте в стаята, която ви е определена, госпожо. Получих заповед да ви срещна по море и да ви доведа в тоя замък: вярвам, че изпълних тая заповед с всичката строгост на войник, но и с всичката учтивост на благородник. Тук свършва поне засега възложената ми към вас задача, останалото се отнася до друго лице.
— Но кое е това друго лице? — запита милейди. — Не може те ли да ми кажете името му?…
В този миг откъм стълбата се разнесе силен звън на шпори; няколко гласове отминаха и замряха и се чу шум от приближаващи се към вратата стъпки.
— Ето това лице, госпожо — каза офицерът, като се отдръпна от входа и застана почтително и покорно.
В същото време вратата се отвори; някакъв мъж застана на прага.
Той беше без шапка, с шпага на кръста и мачкаше кърпичка между пръстите си.
На милейди се стори, че разпознава тая сянка в мрака. Тя опря едната си ръка на креслото и подаде глава напред, сякаш за да се убеди в предположението си.
Тогава непознатият пристъпи бавно и колкото повече пристъпваше и навлизаше в кръга на светлината, хвърляна от лампата, толкова повече милейди отстъпваше неволно.
— Ах, вие ли сте, братко? — извика тя крайно изумена, когато у нея не остана вече никакво съмнение. — Вие ли сте?
— Да, прелестна госпожо! — отвърна лорд Уинтър, като се поклони полуучтиво, полуиронично. — Аз самият.
— Но тогава тоя замък?
— Той е мой.
— А стаята?
— Тя е ваша.
— С други думи, аз съм ваша пленница?
— Приблизително.
— Но това е ужасно насилие!
— Без големи думи; да седнем и да поговорим спокойно, както подобава между брат и сестра.
После, като се обърна към вратата и видя, че младият офицер чака последните му нареждания, каза:
— Добре, благодаря ви. А сега ни оставете, господин Фелтън.
(обратно)Докато лорд Уинтър затвори вратата, спусна един капак на прозореца и приближи стол до креслото на снаха си, замислената милейди прехвърли през ума си всички възможности и откри целия заговор, за който не можеше и да подозира, преди да разбере в чии ръце е попаднала. Тя познаваше девера си като добър благородник, истински ловец, смел играч, дързък пред жените, но не особено умел в интригите. Как беше успял да открие нейното пристигане? Да я залови? Защо я задържаше?
Атос наистина й беше подхвърлил няколко думи, които показваха, че разговорът, който беше водила с кардинала, е бил подслушан и от други; но тя не можеше да допусне, че той е успял да вземе толкова бързи и смели мерки срещу нея.
Тя се боеше по-скоро, че предишните й постъпки в Англия са открити. Бъкингам можеше да е разбрал, че тя е отрязала двата диаманта, и да си отмъщава за тая малка измяна; но Бъкингам беше неспособен да извършва някакво насилие над жена, особено ако смяташе, че тази жена е действувала от чувство на ревност.