Тримата мускетари

Но след четвърт час, изненадана от дългия път, тя се наведе към прозорчето, за да види къде я водят. Не се виждаха вече къщи. В мрачината дърветата сякаш бяха грамадни черни призраци, които се гонеха един друг. Милейди изтръпна.

— Но ние не сме вече в града, господине — обади се тя. Младият офицер мълчеше.

— Няма да продължа нататък, ако не ми кажете къде ме водите. Предупреждавам ви, господине!

Тая заплаха не получи никакъв отговор.

— О! Това е вече много! — извика милейди. — Помощ! Помощ!

Но никой не й отговори, а каретата продължи да се носи напред: офицерът приличаше на статуя.

Милейди погледна офицера с едно от ония страшни изражения, които бяха свойствени на нейното лице и почти винаги имаха своето въздействие, а от гняв очите й блестяха в мрака.

Момъкът остана невъзмутим.

Милейди поиска да отвори вратичката и да скочи.

— Внимавайте, госпожо — каза хладнокръвно младежът, — ще се убиете, ако скочите.

Разярена, милейди отново седна. Офицерът се наведе и я погледна — и той сякаш остана изненадан, като видя това лице, толкова хубаво преди, разкривено от ярост и станало почти отвратително. Коварното същество разбра, че се погубва, като открива така душата си. Лицето й се проясни и тя простена:

— За бога, господине, кажете ми дали на вас, на вашето правителство или на някой враг трябва да отдам насилието, което се извършва над мене?

— Над вас не се извършва никакво насилие, госпожо, и това, което се случи с вас, е последица на една съвсем обикновена мярка, която сме принудени да прилагаме към всички, които слизат в Англия.

— Значи вие не ме познавате, господине?

— За пръв път имам честта да ви видя.

— И закълнете се в честта си, нямате ли никаква причина да ме мразите?

— Никаква, заклевам се.

Гласът на младия човек звучеше така спокойно, така равнодушно и дори така нежно, че милейди се успокои.

Най-после, след като пътуваха почти цял час, каретата спря пред желязна решетка, която затваряше утъпкан път — той водеше към замък със суров вид, грамаден и самотен. Тогава, понеже колелата се търкаляха по ситен пясък, милейди чу могъщо бучене и разбра, че е ревът на морето, което се плиска о скалист бряг.

Каретата мина под два свода и най-после спря в мрачен и квадратен двор; почти веднага вратичката на каретата се отвори, младият човек скочи леко на земята и подаде на милейди ръка, на която тя се облегна, и слезе също много спокойна.

— Все пак — забеляза милейди, като погледна младия офицер с извънредно мила усмивка — аз съм пленница; но това няма да бъде задълго, уверена съм — добави тя, — моята съвест и вашата учтивост, господине, са залог за това.

Колкото и ласкателна да беше любезността, офицерът не отговори нищо; но като извади от пояса си малка сребърна свирка, прилична на свирките, които употребяват боцманите на военните кораби, той свирна три пъти по различен начин: тогава се явиха няколко слуги, разпрегнаха изпотените коне и закараха каретата под един заслон.