Отмъщението на Монца

— Бум — довърши Коска.

— Няма нужда да мислиш. Няма нужда от храброст. Това не е начин за бой, ако ме питаш.

— Единственият правилен начин за бой е този, който убива противника и ти оставя дъх да се засмееш. Ако науката може да опрости процеса, толкова по-добре. Останалото са глупости. Давай да почваме.

— Слушам капитан-генерала и се подчинявам. — Сесария откачи торбичката от колана си и започна да изсипва внимателно прах, съединявайки пътечката с буретата. — Не се ли замисляш как би се почувствал?

— А ти?

— В един миг си вършиш работата, а в другия си разкъсан на парчета. Дори не можеш да погледнеш убиеца си в лицето.

— Не е по-различно от това да заповядваш на други. Дали убиването на някой с прах е по-лошо от това да накараш друг да го наръга с копие? Кога за последно погледна човек в лицето? — Не и когато с готовност бе помогнал да наръгат Коска в гърба при Афиери. Това поне бе сигурно.

Сесария въздъхна и продължи да ръси гуркулската захар.

— Може би си прав. Но понякога ми липсват старите времена. Когато командваше Сазине. Светът сякаш беше по-различен. Някак по-честен.

— И двамата знаем много добре, че нямаше мръсен трик от тази страна на ада, който Сазине да не е склонен да използва — изсумтя Коска. — Старият глупак щеше да взриви целия свят, ако очакваше да падне някоя пара.

— Това си е вярно. Но въпреки това не изглежда честно.

— Не знаех, че си такъв привърженик на честността.

— Е, не е толкова важно, но предпочитам да спечеля почтено, а не нечестно. — Сесария изтръска последния прах точно до бъчвата. — Някак оставя по-добър вкус. Когато се биеш по правила.

— Ха. — Коска го фрасна по тила с лампата и го събори по очи. — Това е война. Няма правила. — Едрият мъж изстена, помръдна и опита да се надигне. Коска се наведе, вдигна лампата и я стовари върху черепа му. Чу се пукот на стъкло, няколко въгленчета се посипаха по сивите плитки.

Може би бяха твърде близо до праха, но пък Коска винаги бе обичал рискованото залагане.

Освен това обичаше и триумфалните речи, но сега времето беше по-важно. Затова се обърна към прохода и забърза по него. Само стотина приведени крачки и пак задиша трудно. Още десетина и му се стори, че вижда светлината на изхода. Коленичи и задъвка устна. Не беше много сигурен колко бързо ще гори пътечката, след като я запали.

— Добре, че винаги съм обичал рисковете… — Започна да отвинтва внимателно капака на лампата.

Беше заял.

— Мамка му. — Напъна го, но той явно се бе огънал от удара в Сесария. — Мамка му!

Изръмжа и напъна с всичка сила. Капакът изскочи внезапно и Коска изтърва двете части. Опита да ги хване, не успя и лампата падна на пода, подскочи и угасна. Проходът потъна в катранена тъмнина.

— Шибана… простотия! — Единствената му възможност беше да се върне до буретата и да вземе лампата на Сесария. Тръгна, протегнатата му ръка опипваше в мрака. Удари се в някаква греда и си сцепи устната. — Ау!

Видя светлина, разтърси глава и се втренчи в тъмното. Движеше се! Отблясъците осветяваха скалите и корените по стените и караха пътечката от черен прах по пода да блести. Сесария се беше свестил и излизаше.