Вълшебният кораб
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Liveship Traders #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ем Би Джи Тойс“ ЕООД
- ISBN: 978-954-2989-67-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вълшебният кораб». Краткое содержание книги:
Книгите на Робин Хоб са като диаманти сред циркониево море.
Джордж Р. Р. Мартин
— Ти искаш да бъда стара и прашасала, като теб и като мама — рече Малта. — Искаш от момиченце направо да стана старица. Е, аз пък не искам. И няма да ви позволя да ми го причините.
— Никога през живота си — неочаквано се намеси Кефрия — не съм си позволявала да говоря по подобен начин на майка си. Няма да търпя ти да се държиш така с баба си. Ако…
— Ако си беше позволила, животът ти би имал някакъв смисъл! — прекъсна я Малта. — Къде ти! Обзалагам се, че ти винаги си била страхлива, мълчалива и покорна. Като крава. Представена една година, омъжена на следващата. Като едра крава, отведена на панаира! Една година забава, след което брак, за да раждаш бебетата на мъжа, който е предложил най-много на родителите ти.
Думите ѝ бяха шокирали цялата стая. Малта се огледа.
— Аз не искам това, майко. Искам собствен живот. Искам да нося красиви дрехи и да посещавам красиви места. А не да се омъжа за някой послушен Търговски син, който вие сте ми избрали. Искам да посетя Джамаилия, да разгледам двореца на сатрапа, но не като омъжена жена, прегърбена под бебетата си. Искам да бъда свободна от всичко това. Искам…
— Ти искаш да разрушиш всички ни — промълви баба ѝ, започнала да налива чай. Тя изпълваше чашите с умели и отмерени движения, като същевременно изричаше осъдителни думи. — Искаш, но не се замисляш за онова, от което се нуждаем всички ние. — Старицата повдигна очи от чашите, за да попита: — Чай или портвайн ще пиеш, Давад?
— Чай — с благодарен тон избра Търговецът. — Но не мога да остана дълго. Трябва да пристигна навреме за представянето. Не искам някой друг да се яви вместо мен. Освен това Търговка Винтагли искаше да разговаря с мен. Вас тази година няма да ви очакват, заради траура…
— Чай? Разбира се. — Баба ѝ напълни още една чаша и погледна бавачката. — Мила, не ми е приятно да искам това от теб, но ще бъдеш ли така добра да сложиш Малта да си легне? Погрижи се тя да се измие добре. Много съжалявам, че ти възлагам това.
— Не се тревожете, господарке. Това е мой дълг.
И бавачката се постара да изпълни дълга си. Едра и непоколебима, каквато Малта я помнеше още от детството си, тя хвана девойката за ръката и я изведе. Малта излезе мълчаливо, за да запази достойнството си, а не заради примирение. По същата причина тя не се възпротиви, докато старата жена я събличаше и ѝ приготвяше вана. Тя мълча през цялото време, дори и когато бавачката се впусна в дълъг и отегчителен монолог, изтъкващ как Малта трябвало да се засрами.
Но тя не се чувстваше засрамена. И не се страхуваше. Когато баща ѝ се върнеше, всички те щяха да отговарят за злобното си отношение. За момента тя трябваше да се задоволи с това очакване.
С него — и с онези тръпки, които погледът на Керуин Трел бе породил. Мисълта за очите му извика усещането отново. Жените от семейството ѝ явно отказваха да го признаят, но Керуин виждаше, че тя вече не е малко момиче.
Глава деветнадесета
Показания
— Много ли боли?
— Ти познаваш болката?
— Не както човеците, но мога да разбера смущението, което…
— Тогава защо питаш? Всеки мой отговор не би притежавал истинско значение за теб.
Последва дълго мълчание. Вивачия повдигна гладките си ръце и ги скръсти. И се опита да потисне поредния прилив на мъка и отчаяние. Отношенията между нея и Уинтроу не се променяха. Дните подир отплаването от Крес само бяха увеличавали ненавистта му към нея. Това бе превърнало иначе приятни дни в мъчение.
Вятърът вееше от север и ги изтласкваше на югозапад, към по-топъл климат. А времето се задържаше ясно. Но на борда на кораба царуваше мрачност. Екипажът бе настроен срещу Уинтроу, което значеше и срещу нея. От разговорите между моряците тя беше научила основното за случилото се на сушата. И по своя ограничен начин тя го разбираше. Знаеше, че Уинтроу все още смята решението си за правилно. Знаеше още, благодарение на мъдростта на споделените си спомени, че дядо му би се съгласил с него. Но за момчето бе достатъчно да знае, че моряците го смятат за страхливец и че баща му подкрепя тяхното мнение — това бе достатъчно, за да го отчае. А Вивачия усещаше отчаянието му като свое.
Въпреки страданието си, той не се беше предал. В нейните очи това говореше много за душата му. Макар и ненавиждан от спътниците си на борда, натикан в живот, на който той не можеше да се наслади, Уинтроу продължаваше да работи усилено и да се учи. Той скачаше да се отзове на нарежданията със същата готовност като останалите. И всеки ден работеше не по-малко от тях. Вече бе усвоил задълженията на юнга и овладяваше уменията, изисквани от един моряк. Юношата използваше не само тялото, а и ума си, установявайки връзките между издадените по йерархията нареждания и извършваните в отговор действия. Част от тази му готовност се дължеше на зажаднелия за заетост ум, привикнал да се учи. Лишеният от книги и свитъци поглъщаше уроците на вятъра и вълните. За него усилената работа на борда се равняваше на работата в манастирските овощни градини: задължения, които човек трябва да извършва. Вивачия знаеше, че той е мотивиран и от друго. Уинтроу се стараеше да покаже на екипажа, че не се бои от наложителните рискове и не се бои от моряшката работа. Вестритовата кръв го караше да държи главата си изправена и да не обръща внимание на Торг и другарите му. Юношата нямаше намерение да се извинява за решението, взето от него в Крес. Той не смяташе, че е постъпил грешно, макар да не можеше да подмине обидата, нанасяна му от презрението на екипажа.