Прокрадващ се в сенките

Вечерта на първия ден пресякохме стара клисура със стръмни стени и сърцето ми предателски подскочи. Но това беше съвършено различно място от онова, което бях видял насън. Тази клисура беше малка и плитка и никак не приличаше на грамадата, която навремето е била преграда за настъпващите срещу хората орки.

Конете без никакви проблеми се изкатериха на другата страна и ние продължихме пътя си в света на тревата и щурците.

След известно време, промъквайки се между огромни и незнайно как оказали се тук овални късове черен гранит, всеки голям колкото малка къща, се натъкнахме на стара къщурка. Медения каза, че тук нощуват косачи, приготвящи за зимата сено за околните села. Дългите редове с купи сено, наредени по поляните, потвърждаваха думите му.

— До най-близкото село е далече, колко време ще им трябва, за да го закарат? — зачуди се Чичо.

— Затова пък тук е най-хубавата трева в околността. От двайсет левги идват за нея — каза Медения. — Пък и косачите пристигат за цяло лято. Сено има да стигне за всички, че и да остане!

— Но тук дори и обоз няма да мине! Виж само колко време пътувахме от пътя! Половин ден, не по-малко! — не се съгласи Чичо.

— Ех, и ти! Веднага се вижда, че в теб няма селска кръв!

— Така е, брадатко, ти си от село! Аз цялата си младост в Майдинг прекарах! — каза Чичо.

След още един час, когато пътечката съвсем изчезна и на отряда му се наложи да върви без път, направо през затревените поляни и лабиринта от храсти, Гръмогласния забеляза голямо стадо крави, някъде към двеста глави. Животните с достойнство пощипваха сочната трева, лениво прогонвайки с опашки множеството мушици, които кръжаха около тях като жужащ облак. Забелязаха ни и десетина рунтави овчарски кучета в бяло-черен цвят с лай се хвърлиха към неканените пътници. Арнх изсъска през зъби и се протегна за арбалета, но над поляната се разнесе рязко изсвирване и кучетата, ръмжейки недоволно, се върнаха назад. Само най-якият пес, не по-малък от имперско куче, вероятно водача на глутницата, се спря недалече от нас и с предпазлив интерес започна да наблюдава преминаващия край него отряд.

— Виж го как гледа, звярът му неден — промърмори Делер.

— А те джудженца си похапват — изкиска се Халас, за което получи злобен поглед от колегата си.

— Все някога ще си поговорим с тебе, брада. Ще взема любимия си стол и като замахна!

Гномът даже не счете за нужно да реагира на нападката на Делер.

Овчарят, който беше извикал кучетата обратно, също наблюдаваше отряда ни, прикрил с длан очите си от слънцето. Гледаше с интерес, като че ли виждаше чудо, сякаш край него преминаваха не обикновени конници, а всичките дванайсет бога на Сиала в едно с Неназовимия. Но хлапето-овчарче, стоящо редом с по-големия си приятел, въобще не криеше удивлението си. Устата му беше раззината до такава степен, че се изплаших да не би в нея да влетят стотина-двеста мушици.