През лицето на света
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-05-9
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «През лицето на света». Краткое содержание книги:
Величието и размахът на тази книга я правят достоен съперник на „Властелина на пръстените“. Йън Броуди, автор на „Властелина на пръстените — пътеводител“
„През лицето на света“ е забележително постижение на разказваческото изкуство; зашеметяващо епично фентъзи от блестящ нов талант. Приключение, което възнамерявам да препрочитам многократно през годините. fantasticqueersland.com
Масивна и завладяваща сага… какво повече маже да иска себеуважаващият се почитател на Толкин? The Age
Индретт се пресегна и я прегърна — колкото заради нея, толкова и заради самата себе си. Общият език на болката и мъката прескачаше всякакви лингвистични ограничения. Дълго време останаха притиснати една в друга, изплаквайки мрачината си, давайки израз на тъгата си, дирейки утеха в близостта на друго същество. И двете не се интересуваха къде падат сълзите им, нито забелязаха завръщането на фермера и планинджията. Схващането на крайниците им прекрати прегръдката и двете се разделиха, ала продължаваха да се гледат. В очите им имаше разбиране, нещо споделено; бяха непознати, ала сега бяха сестри.
Тази нощ Компанията спа в удобните легла на странноприемницата под шумоленето на обилния дъжд, излял се над Лейврок. От югозапад се бе задала буря, заляла полята с дъжд и градушка, преди да се премести над столицата. Индретт слушаше как дъждът кълве по ламаринения покрив и си мислеше за собствените си сълзи. Нищо не се бе променило, Манум и Лийт все още бяха загубени, ала откакто бе споделила тъгата си, вече виждаше нещата различно. Бурята някак я запечатваше, като че обилният валеж бе пратен да потвърди правотата й да последва инстинктите си. Утре, знаеше тя, въздухът щеше да е свеж и градът щеше да е чист. С облекчена въздишка затвори очи и се отдаде на заобикалящата я умора.
В Адунлок уайдузите се събраха да ближат рани. По-голямата част от армията им бе унищожена, поразена от остриетата на омразните горяни или намерили смъртта си на дъното на ненаситната Хелиг Холт. Жрецът и неговият адепт бяха мъртви. А дори и да бяха оцелели, известно време Майката нямаше да бъде хранена, тъй като някой бе освободил затворниците.
Ала най-много ги озлобяваше смъртта на Талон, най-възрастният воин. Тялото му лежеше на каменна пейка в средата на столовата, намираща се на централното ниво. Край непримиримото му лице, съпротивляващо се на поражението дори пред лицето на смъртта, стоеше по-малкият му брат, по общо съгласие избран за старейшина-воин. Лицето му бе също толкова непримиримо, чертите му бяха скривени от граничещ с лудост бяс.
— Да се откажем? Да отстъпим? — изрева новият най-възрастен. — Нима страхливците от севера са разменили сърцата си с вас? Как можем да оставим това убийство… тези убийства ненаказани? Трябва да нападнем незабавно!
— Не — отвърна главнокомандващият, под чието ръководство армията бе претърпяла провал. Загубата бе подронила престижа му, ала все още оставаше глас, който трябваше да бъде изслушан. — Не — повтори с надеждата, че разсъжденията му ще се окажат достатъчни. — Бяхме сразени тук, на това свещено място, където всичко ни предричаше успех. Как бихме могли да очакваме успех на неизбрано от нас бойно поле?
С рев братът на Талон се хвърли към вожда с протегнати като да го удуши ръце, ала в последния миг малкият останал разум го накара да спре.
— Кое бойно поле бива избирано от нас? — прорева той неудържимо. — Какви полета изобщо са ни останали да избираме? Две хилядолетия по-рано обработвахме полята на седмица път от Адунлок. Сега тези полета биват орани от други! Нашите полета! Преди сто години ловяхме елени в полите на Бленау Лоу. Сега прехвърчащите там стрели не принадлежат нам, нито месото дими върху уайдиузки трапези! Това ли избрахте?
Остана лице в лице с главнокомандващия.
— Не, не съм из…
— Напротив! Да, всички вие оставихте земята ни да изтече между пръстите ви! Не се борихте за нея! Оставихте арогантните фалтанци да я заграбят! — гласът му стана почти пронизителен, а слюнката му опръска всички в обсег. — Сега те идват в самата ни крепост и убиват най-добрите след нас! Не виждате ли? Не е ли останала храброст у вас? По-добре да умрем в опит да си върнем своето, отколкото да живеем скрити сред скалите, чакайки и малкото ни останало да ни бъде отнето!
— Прав си, Тала, но какво…
— Какво? Питаш какво? Избийте ги до крак, ето какво. Виждали сте ги да умират. Виждали сте ги да политат в пастта на Хелиг Холт. Виждали сте как Майката ги поглъща. Те са хора, също като нас! Ето какво възнамерявам. Ще поведа група воини — двадесетима, не повече — по следите на враговете. Ще се върнем и ще ги използваме да осветим избора на нови жрец и водител. Животът на братовия ми убиец ми принадлежи. Когато умре, когато го хвърля в устата на Майката, едва тогава ще бъда доволен.
Кой ще се присъедини? Или трябва да ида на юг до Уфлок и да помоля вдовиците да отмъстят за мъртвите?