Лейди Полунощ [bg]

Около тях се разнесе музика. Бащата на Ема, Джон, влезе в кухнята, подпрял цигулката на рамото си. Обикновено свиреше с подложка за рамо, но не и сега. Музика струеше като вода от цигулката и...

Острото плющене на камшик, изпепеляваща болка.

Ема ахна и майка й вдигна глава.

- Какво има, Ема?

- Аз... не, нищо. - Тя се обърна към баща си. - Не спирай да свириш, татко.

Баща й я дари с нежната си усмивка.

- Сигурна ли си, че не искаш да опиташ?

Ема поклати глава. Всеки път, щом допреше лъка до струните, се разнасяше звук, сякаш някой души котка.

- Музиката е в кръвта на всички от рода Карстерс - каза баща й. - Някога тази цигулка е принадлежала на Джем Карстерс.

Джем, помисли си Ема. Джем, който й беше помогнал през парабатайската церемония с нежните си ръце и мила усмивка. Джем, който й бе подарил котарака си, за да я наглежда.

Болка, която се вряза в кожата ù като острие. Гласът на Кристина, който казваше: „Ема, о, Ема, защо са те наранили така?"

Майка й вдигна Кортана.

- Ема, сигурна съм, че си на стотици километри от тук.

- Може би не чак толкова далеч. - Баща й свали лъка на цигулката.

„Ема. - Беше гласът на Марк. - Ема, върни се. Заради Джулиън, моля те. Върни се."

- Довери му се - каза Джон Карстерс. - Той ще дойде при теб и ще има нужда от помощта ти. Довери се на Джеймс Карстерс.

- Но той каза, че трябва да си върви, татенце. - Ема не бе наричала баща си така от съвсем малка. - Каза, че трябвало да открие нещо.

- И много скоро ще го направи - отвърна Джон Карстерс. -И тогава те чака още повече работа.

„Джулс, ела да хапнеш нещо..."

„Не сега, Ливи. Трябва да остана при нея."

- Но, татенце - прошепна Ема. - Татенце, ти си мъртъв.

Джон Карстерс се усмихна печално.

- Докато има обич и спомени, няма истинска смърт.

Той отново допря лъка до струните и засвири. Музика изпълни кухнята, завихряйки се като дим.

Ема стана от кухненския стол. Небето навън потъмняваше, залязващото слънце се отразяваше във водата на канала.

- Трябва да вървя.

- 0, Ем. - Майка й заобиколи кухненския остров. В ръката си държеше Кортана. - Знам.

Сенки се движеха в ума ù. Някой стискаше ръката ù толкова силно, че ù причиняваше болка. „Ема, моля те - каза гласът, който тя обичаше най-много на света. - Ема, върни се.“

Майката на Ема постави меча в ръцете й.

- Стомана и закалка, дъще. И помни, че оръжие, изковано от Уейланд Ковача, може да посече всичко.

- Върви. - Баща й я целуна по челото. - Върни се там, където се нуждаят от теб, Ема.

- Мамо - прошепна тя, - татко.

Стисна здраво меча, а кухнята се завъртя и се отдалечи от нея, сгъвайки се като плик. Майка й и баща й изчезнаха в него, като думи, написани много отдавна.