Преждата на покварата
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преждата на покварата». Краткое содержание книги:
Докато новият император си мисли, че управлява Сарамир, покварата на вещерските камъни разяжда земята, отравя посевите и изражда животните. Чаросплетниците се възползват от новия си статут, за да вършат потайните си скверни дела и хвърлят в ужас цялата империя.
Тогава прозрението най-накрая я осени, отеквайки с триумф и неверие в душата й. Бе се изправила срещу Чаросплетник и го беше победила.
Ала мигът на радост беше мимолетен. Младата жена се чувстваше толкова изтощена, както в случаите преди Кайлин да я научи да обуздава своята кана. Всичките й сили бяха изцедени и в момента тя беше ужасно уязвима, а опасността далеч не бе отминала. Едва можа да надигне глава, за да погледне към централния остров, където се намираше вещерският камък — проклетата скала, която неволно бе спасила живота й.
Той бе целият покрит от Майстори — те дълбаеха повърхността му с остри камъни и инструменти, а някои дори го лющеха с лапите си. Обезобразените създания забиваха зъби и нокти в плътта му, а окървавените челюсти и крайници свидетелстваха за дълбочината на неистовата им омраза. Щетите, които нанасяха, бяха по-големи за тях самите, отколкото за зловещата скала, ала девойката усещаше нейния вопъл за помощ, който отекваше из Чаросплетието. Ако наблизо имаше и други Вещери, то те незабавно щяха да се втурнат насам, а Кайку едва ли щеше да издържи на втора подобна схватка.
Тогава забеляза Тсата. Ткиуратецът се беше привел в основата на вещерския камък, пъхаше експлозивите под него и ги уплътняваше с кал от езерото. Майсторите не му обръщаха никакво внимание, а и той изглеждаше изцяло погълнат от задачата си. Дали изобщо бе забелязал през какво бе преминала спътничката му, за да спаси живота му? Кайку се почувства засегната от това, ала силата на възмущението й послужи като патерица, с чиято помощ успя да се изправи на крака.
Нейде отгоре Майсторите, Възлите и острилиите продължаваха да се бият сред лабиринта от тунели. Младата жена бе твърде изтощена, за да може да мисли за каквото и да било, освен за това дали ще съумее да се затътри по моста до централния остров, където се намираше спътникът й. Машините наоколо не бяха преустановили обичайната си работа — ведрата се издигаха и спускаха в езерото, тръбите изсмукваха водата, а пещите бумтяха и съскаха, без да ги е грижа за обета, който бе дала пред Оча. Вещерският камък разпръскваше отровното си сияние и самият въздух сякаш започна да вибрира, когато наближи масивната скала, а стомахът й се сви и загъргори. Тя се заклатушка към Тсата, надявайки се Майсторите да не й попречат, и коленичи до него. Той бе пребледнял като мъртвец; беше очевидно, че близостта на вещерския камък се отразяваше и на ткиуратеца. Той обърна глава и я погледна за секунда, след което отново се върна към работата си.
Тя напълно го разбираше. Най-важната им задача беше да унищожат вещерския камък — всичко останало бе на второ място за Тсата. Ала, всемогъщи духове, дали той изобщо си даваше сметка какво бе сторила преди малко? Можеше да й каже поне една добра дума, да изрази благодарността си по някакъв начин, да даде израз на облекчението си, че я вижда жива и здрава… това щеше да е напълно достатъчно. Ала той бе прекалено концентриран, прекалено отдаден на собствената си задача.
— Фитилите са мокри — каза, когато и последният експлозив бе поставен под масивната скала. — Няма да се запалят.
На Кайку й трябваха няколко секунди, за да осъзнае смисъла на думите му. Изведнъж цялото й раздразнение от невъзмутимото му държание бе пометено под въздействието на нова емоция.
— Не, Тсата! — беше категорична тя. Знаеше какво възнамеряваше да направи той. Знаеше как би постъпил един истински ткиуратец.
— Трябва да се махнеш оттук — каза спътникът й, загледан в нея. — Аз ще остана и ще се погрижа експлозивите да се задействат.
— Искаш да кажеш, че ще останеш и ще умреш тук! — извика тя.
— Няма друг начин — отвърна спокойно татуираният мъж.
Тя го прегърна през раменете и го завъртя към себе си. Оранжево-русата му коса падаше на сплъстени кичури върху челото му, а татуираното му лице изглеждаше странно спокойно. Естествено, че беше спокоен, помисли си вбесено тя. Той бе направил своя избор. Същата проклета философия на себеотрицанието, заради която бе спасил живота й, сега щеше да го накара да пожертва своя, защото беше в името на общото благо.